Гуджероти: кардиналството е тежка отговорност, не за слава, а за кръвта
Антонела Палермо – Ватикана
Клаудио Гуджероти, роден във Верона, е сред 21-те нови кардинали, обявени от папа Франциск за следващата консистория на 30 септември. Префект на Ведмоството за Източните църкви от януари тази година, той е бил апостолически нунций в различни страни от източнохристиянската традиция: от 2002 г. в Грузия, Армения и Азербайджан; през 2011 г. в Беларус; в Украйна от 2015 до 2020 г. (страната с най-много католици от източен обред), а след това и във Великобритания. За издигането му в кардиналски сан и за актуални въпроси монсеньор Гуджероти разговаря с Ватикан Нюз/Радио Ватикана.
Издигането ви в кардиналски сан идва малко след завръщането ви във Ватикана като префект на Ведомството за Източните църкви. Как го приехте?
Дойде ми съвсем неочаквано. Не слушах неделната молитва „Ангел Господен“ и в един момент телефона гръмна и не можах да разбера каква е причината. Всички казваха „Поздравления. Поздравления“. Мислех, че може би съм забравил именния ден... Тогава разбрах. Преживявам го преди всичко като отговорност, която намирам за особено значима, но и тежка, защото кардиналството не е кардиналство на славата, а кардиналство на кръвта. И видях много кръв в моята мисия като нунций. Виждал съм толкова много хора да отдават данъка си на Христос с кръв и дори просто насилието, което погълна много хора, се изразяваше в тази форма. Сега папата и преди това Бог изискват от мен готовността да бъда верен на Църквата и на папата, дори да дам живота си, ако е необходимо.
Вашата номинация по някакъв начин е съчетане с тази на Негово Блаженство Пицабала, ако вземем предвид реалностите на църквите в Близкия изток, регион, все още опустошен от насилие...
Всъщност намерих много общи неща в думите на латинския патриарх на Йерусалим. Освен това, компетентността на Ведомството не само за Близкия изток, но и за Етиопия, Еритрея, Украйна. Всички региони, или почти всички, които в този момент имат особено кървава история, която не случайно ги засяга в смисъл, че християнският Изток винаги е бил басейн на вярност към Христос до мъченичество. Нека помислим какви са били великите източни църкви, които сега са сведени до много малко хора. И не случайно, а защото насилието над хората и културите е довело почти до изчезването им. Следователно тази много дълбока връзка с мъченичеството е почти в ДНК-то на Източните църкви. От друга страна, нека имаме предвид, че много от източните църкви са родени в контекст, много близък до Палестина. Позоваваме се на този, който е Господ и Господар и който проля кръвта си именно за нас, Исус Христос. Ние сме представители на религия, която е родена от кръвта на своя основател, за разлика от много други. И това е и причината християнството да буди толкова голямо удивление, както в имперските религии, така и в другите монотеистични религии, именно поради изключителната жестокост на съдбата на този, който е бил обект на поклонение. Нямаме пророк победител, основал държава, не сме народ, който има земен град; ние сме нечии последователи, поклонници през историята към небесния Йерусалим.
Това означава ли, че приветствате специално създаването от папа Франциск на Комисия за новите мъченици с оглед на юбилея?
Разбира се. Това е продължението на една интуиция, която бе на Йоан Павел II и по онова време донесе голяма новост в Църквата и която сега, в още по-радикални термини, ни води към този съюз, към това общение в мъченичеството, което е наистина скрита тайна в Бог, защото надхвърля всички граници и бариери между църквите, между религиите. В случая особено сред християнските изповедания. Това е съюз, вече осъществен в кръвта. Така че тази институция е нещо, което много ме порази и много ме назида и в която, ако бъда призван, ще сътруднича с цялото си сърце.
Вашето е също кардиналство, което се вписва в сценария на миротворната мисия на папата първо в Киев, а след това в Москва. Как гледате на резултатите от разговорите и срещите с кардинал Зупи и по-общо на дипломатическата мрежа, която Светият престол осъществява, за да помогне за създаването на пътища за мир във войната в Украйна?
Не знам подробности за мисията на кардинал Зупи, но съм сигурен, че неговите умения и любезност ще докоснат сърцата. Бях нунций в Беларус, в Украйна, а също и в Грузия, където навлязоха руски танкове... Това, което мога да кажа е, че зад тях стои комплекс от причини, за които ние, западняците, често сме напълно невежи. И затова дори коментарите, които често чета, ги намирам за изключително ограничени, защото не включват нищо друго освен днешния ден. На Изток, ако искате да разберете днес, трябва да разберете вчера и ако искате да разберете утре, това утре е още по-вкоренено в това, което се е случило. Нямам чувството, че падането на Съветския съюз беше дълбоко изтълкувано и разбрано от западния свят: онова, което съставляваше в своите отворености, но и във вътрешните си трагедии за съветския народ. По този начин мисията на кардинал Зупи се сблъсква не с личните му затруднения да се справя с проблемите, а със сложността на тези проблеми.
Това, което мога да кажа много ясно е, че папа Франциск винаги е търсил и желаел мир отвъд всяка разумна възможност и, че това е родено от неговата дълбока вяра, вярата, която е вяра отвъд разума. А любовта несъмнено е преди и след разума. Спомням си, че когато бях нунций в Украйна, папа Франциск организира събирането на волни дарения, които донесоха 16 милиона евро за тези, които по това време вече бяха разселени от Донбас и които бях призован да управлявам, отивайки лично да се уверя, че всичките 800 000 души са се възползвали от помощта, която папата и католиците в Европа успяха да изпратят. Има постоянна приемственост, която датира от времето на възникването на Съветския съюз, когато папата изпращаше цели хуманитарни конвои до новородената съветска империя, да я наречем така, независимо от идеологията. Тоест политиката на папите винаги е била и си остава политика на надежда отвъд надеждата. Нашата дипломация не е дипломация на сметки, тя е дипломация на възможни утопии.
Значи смятате, че някои коментари са твърде опростени?
Точно. Усещането е, че чрез дребните сметки за това какво би могло да бъде полезно за скорошното прекратяване на конфликта, се заключава целият механизъм на познание за този свят и сложността, която го характеризира. Когато падането на Берлинската стена породи голям ентусиазъм за преоткритата свобода, спряхме дотук. Не отидохме да видим какво се случи на следващия ден, когато хората загубиха всичките си пари в банката и бяха принудени да се редят на опашка с часове, за да получат парче хляб. Това е неотдавнашна ситуация, която опъна нервите на съветските народи и която създаде повторна поява, може би и защото режимът беше държал това чувство много потискано, възраждането на национализмите, конфликтите, икономическите трудности, феноменът на олигарсите. Това са много сложни ситуации...
През последните дни бяхте в Беларус като специален пратеник на папа Франциск по повод честванията на 25-ата годишнина от коронясването на чудотворната икона на Дева Мария от Будслав. Какво ще ви остане като спомен от това посещение?
Прекрасен празник на хора, които страдат в мълчание и които са намерили във вярата такава очевидна в нашите очи сила на свидетелството, че преоткриват усмивка точно около това скромно изображение на Дева Мария, което за тях е знак за идентичност и тяхната надежда. Десет хиляди души, които дойдоха пеша, през гори, езера, трудни пътища и намирайки солидарност във всички наоколо и коленичейки, за да изминат последните участъци, беше особен урок за мен в район, който е заобиколен от народи, които се бият. Преди всичко тези погледи, изпълнени със сълзи от близостта на папата, от облекчението, което изпитват, че не се чувстват забравени. Разказах им историята на една стара жена от Беларус, която беше толкова близка с папата, въпреки че той никога не я беше срещал, освен чрез снимките, които в продължение на шест години караха папата да пита как е тази госпожа.
На 30 септември, в навечерието на Синода, ще бъде отслужена литургията на Консисторията. Как гледате на тази среща във Ватикана?
С толкова много надежда. Не знам какво ще събуди Светия Дух, защото човешките инициативи винаги са една подготовка. Светият Дух ни изненадва, както изненада Втория Ватикански събор и много други събития в историята. Нека помним, че ние не честваме себе си или дори успехите си или дори подготовката си, а готовността на нашето сърце за вдъхновението на Духа. Всеки повод, в който Духът може да духа по-видимо в изобилие, се превръща в празник на Църквата. По този начин се изправям пред това. И тази консистория, почти като началото на синода, не е нищо друго освен напомняне за нас, новите кардинали, да вървим духа на един синод и на една синодалност, която съставлява самото естество на Църквата като общение.
Ще се стигне ли до онази хармония, така желана от папа Франциск, до пълна хармония между християнския Изток и Запад?
Преди около месец бях в Александрия в Египет като член на смесената богословска комисия между католици и православни. Мога да ви уверя, че атмосферата в личен план е много добра. Естествено, личната близост е едно, а историческите тежести, също свързани с развитието на събитията, характеризиращи нашите взаимоотношения, са едно. Силата на личните контакти трябва да е толкова мощна и пълна с любов, че да подкопае всички тези тежести, всички тези баласти, които ни пречат да се прегръщаме публично, както го правим насаме.
