Казароли: мирът е преди всичко политическо и морално разоръжаване

L’Osservatore Romano

Преди двадесет и пет години, на 9 юни 1998 г., почина кардинал Агостино Казароли, ватикански държавен секретар в периода от 1979 до 1990 г. Експерт по дипломация, страстен привърженик на мирните отношения между държавите, способен да предприема смели и значителни стъпки за подобряване по-конкретно на положението на Църквата в Източна Европа, той бе тесен сътрудник на Йоан ХХIII, Павел VI и Йоан Павел II. Кардинал Казароли „правеше голямата дипломация – мъченичеството на търпението, това бе животът му – наред със седмичното посещение в Казал дел Мармо, с младите затворници в затвора за малолетни в Рим, където го наричаха „Дон Агостино““: с тези думи папа Франциск обрисува неговата фигура на 27 август 2022 г., по време на консисторията за обявяването на нови кардинали. За възпоменание на кардинала от Пиаченца – роден на 24 ноември 1914 г. в Кастел Сан Джовани и постъпил на служба в Държавния секретариат на Ватикана през 1940 г. – публикуваме откъси от негов текст с изключителна актуалност: словото му, произнесено по време на Конференцията за разоръжаване, проведена в Женева на 21 февруари 1989 г., взето от вестник „L'Osservatore Romano“, публикувано с датата на следващия ден.

от Агостино Казароли

Въпросът за разоръжаването правилно се разглежда като тясно свързан с въпроса за мира: колкото повече държавите се въоръжават, толкова повече нарастват опасностите от избухването на войни, които именно в оръжията намират своето подхранване; колкото повече намаляват военните арсенали, толкова по-малко стръв се дава на желанието или на изкушението тя да се използва.

Това непринудено възприятие се сблъсква с древно и добре вкоренено убеждение, сполучливо преведено от древната латинска поговорка: „Si vis, pacem, para bellum“, ако искаш мир, готви се за война. Тоест, въоръжи се; колкото си по-въоръжен, толкова по-далече ще държиш опасността от война. Не е трудно да се разпознае в този лапидарен израз с така да се каже „есенциална“ форма, най-артикулираната философия на съвременното „разубеждаване“ или „възпиране“.

Справедливостта и интересите на отделните държави и на човечеството изискват внимателен и калибриран подход и от морална гледна точка към проблем, така фундаментален от гледна точка на принципите и така богат на практически последствия, на живот или на смърт.

Направи ми силно впечатление забележката на един учен, със сигурност не освободена от етични опасения, който, обсъждайки възможностите за реализация и предвидимите или застрашаващи последици от амбициозен „отбранителен" проект, стигна до заключението, че след внимателно обмисляне, за него остава и до днес по-практично, по-малко опасно и по-полезно за мира да продължаваме да се придържаме към принципа на „честното разубеждаване“.

Като оставим настрана стойността на неговите научно-технически аргументи, съпоставянето на тези два термина не може да не доведе до размисъл.

От друга страна, помня как отговори папа Павел VI на един държавник от една голяма държава, който цитираше именно думите на древната римска „мъдрост“. О, не! Папата реагира с онази спокойна и понякога само привидна откровеност, която му беше свойствена – „si vis pacem, para pacem“ (ако искате мир, гответе се за мир).

Естествено, събеседникът можеше да отвърне, че целта остава обща: мирът; различна беше само преценката за най-ефективния начин за постигане на целта.

Реализъм срещу идеализъм, би казал човек. Солидната основа на реалността срещу щедрите изчисления и илюзията на добрите чувства. Но наистина ли е така?

В продължение на хилядолетия войната се е считала за доста обичайно и приемливо средство за завоевание и слава. Държави в процес на експанзия или със силно желание да утвърдят своето надмощие и господство над други народи. Пълководци и гении на стратегията в търсене на слава и власт. Няма нужда да ви припомням дългата, уморителна, неравномерна еволюция, която постепенно доведе човечеството до осъзнаването на моралната неприемливост на подобно схващане и на произтичащото от него поведение. Колкото повече владетелите и народите са продължавали да водят войни - и Бог знае колко са били те! — толкова повече са почувствали необходимостта или да отрекат, че те са поели инициативата, или да се позоват на силни и почти неизбежни причини да се вземе оръжието. Вече приет, като  принцип на съвременното международно право, отказът от използването или дори само от заплахата от използване на сила за отстояване на собствените реални или предполагаеми права, е останала като призната легитимна причина за прибягване до оръжие една наложена война или необходимостта от защита. Самото прибягване до „първия удар“ за предотвратяване на очаквана или застрашаваща атака от другата страна, е подложено, на теория, на такива условия, че всеки предпочита да не изглежда отговорен за това.

Това поведение, отговарящо на правови и морални съображения, бе подсилено от нарастващия разрушителен потенциал на въоръженията, които „прогресът“ постави в ръцете на противоборстващите страни и направи все по-малко „поносими“ последствията от войната дори и за печелившата страна.

Появата на атомната бомба на историческата сцена след това решително постави в криза една политическа философия, която не бе съумяла и все още не съумява  да лиши от право на гражданство самата хипотеза за война в отношенията между народи и държави. (...)

Така се роди и все повече се разшири и засили убеждението, че вече е необходимо да се отнемат от ръцете на хората инструментите, от които се нуждаят, за да водят война, т. е. разоръжаването. Сравнително модерна концепция в човешката история, но която все повече се налага и поради необходимостта: въпреки, че се оказва винаги по-лесно да се правят големи принципни декларации и заявяват общи намерения, отколкото да се навлезе конкретно в проблемите. (...)

Мирният път е дълъг и труден

Разоръжаването несъмнено е едно от най-ефикасните и основни средства в услуга на мира; но и неговият път не е кратък или лесен. Преди всичко, не е достатъчен.

Още по-необходимо е морално и политическо разоръжаване, за да се опитаме да премахнем или поне да сведем до минимум, заедно с оръжията, причините, които карат хората и народите да прибягват до тях: желанието за господство и потисничество от една страна; от друга страна, основателният страх да станеш обект на агресия, по отношение на собственото си съществуване, на собствените жизненоважни права и интереси, на собствената независимост и собствената свобода, по-ценна от самия живот.

Мерките, предназначени за увеличаване на доверието, имат все повече влияние в отношенията между държавите. Те трябва да бъдат насърчавани и разширявани. Но още по-важно е да се насърчи и усъвършенства системата на политически диалог, подсилен чрез прибягването - може би направено дори задължително, по определените начини - до различните възможни форми на застъпничество, посредничество, арбитраж. В настоящата ситуация ООН, със своите структури, представлява най-доброто, с което международната общност разполага в тази област. Ще ми простите, ако припомня тук, между другото, и какво можа да направи и Светият Престол в особено критичен момент за Южния конус в Южна Америка, чрез посредничеството на папа Йоан Павел II между Чили и Аржентина.

Международното право все още има да извърви дълъг път, за да стигне до ефикасно съчетаване на върховните причини за мир с тези на суверенитета, на правата и на законните интереси на всички държави, големи и малки.

Благородна и достойна е задачата на държавници и политици, на отговорниците за международния живот, на днешните учени! На нея, поради много причини, не е чужда

Вашата конференция. Защото разоръжаването е и по някакъв начин тясно свързано с по-големите възможности на отделните държави и на международната общност да се изправят пред предизвикателствата на развитието, в което папа Павел VI разпозна „новото име на мира“.

man /Oss.rom.