Кардинал Тагле: в Конго срещнах радостта от вярата
Алесандро Джизоти
Пътуване до сърцето на Африка, за да се засвидетелства близостта на Църквата до тези, които страдат. Тази бе целта и духа на пътуването на кардинал Луис Антонио Тагле, про-префект на Ведомството за Евангелизацията, до Демократична република Конго като специален пратеник на папата на III Национален евхаристиен конгрес, проведен в Лубумбаши в южната част на страната. Ватиканският представител посети също Гома, столицата на провинция Северно Киву, където населението страда от години поради насилието и въоръжените сблъсъци между правителствените сили и милиционерите от групата М23. В интервю за ватиканските медии филипинският кардинал се спира на силата на свидетелството на конгоанските християни и тяхната специална връзка с папа Франциск.
Кардинал Тагле, току-що се завърнахте от визита Демократична република Конго, където участвахте в Националния евхаристиен конгрес като специален пратеник на папа Франциск. Какво ви впечатли най-много в конгоанския народ и Църквата в Конго?
Имаме много да научим от конгоанския народ и от католиците в Конго. В тях се вижда преди всичко радост. Радост, която е загадъчна, защото знаем, че това са страдащи хора. Следователно, каква е тайната на тази радост? Вярата и надеждата, които имат в Господ, което е именно онова, стоящо в сърцето на Евхаристията! Следователно това беше празник, който също беше свидетелство за целия свят за това как вярата, в присъствието на Господ, може да преобрази страданието в експлозия от радост.
Папа Франциск посети Демократична република Конго по-рано тази година. Има ли вече някакъв видим плод от това пътуване?
Бих казал да! Отвъд паметта, дълбоката памет за посещението на папата, запечатана в умовете и сърцата на хората, има и присъединяване към неговото послание. Всъщност мнозина, включително социални работници, казаха, че думите на Светия отец са източник на надежда за тях и че, ако се проучат внимателно, те могат да предложат път към помирение и мир. Това е нещо, което и аз насърчавах. Когато се срещнах с духовенството, монашеството, им казах: „Моля ви, нека не позволяваме посещението на Светия отец да остане само спомен! Нека се превърне в пасторална и мисионерска програма”.
Посетихте и Гома, столицата на Северно Киву, провинция на Демократична република Конго, която е най-засегната от насилие и боеве. Това доведе до близостта на папата, който нямаше възможност да посети Гома. Каква беше реакцията на местното население за вашето посещение?
Бях поразен, наистина поразен и си помислих: „Ако Светият отец беше тук, той със сигурност щеше да бъде много освежен и насърчен в служението си като папа“. Хората живеят в ситуация на голямо отчаяние и бедност, както във всеки друг бежански лагер. Но има и такива, които изпитват също това пламенно желание за мир и се надяваме, че всички участници в конфликта – независимо дали е местен или международен, политически, военен или икономически – ще погледнат тези хора в очите и ще видят последствията от техните решения. Те не са цифри, а човешки същества; и като човешки същества те показаха своята вярност към Светия отец. Междудругото, Светият отец реализира проект, благодарение на който хората могат да имат чиста, годна за пиене вода и следователно … да, това е човешка необходимост, но е и много библейска! Водата е знак на живот, знак на Светия Дух; и когато хората отидат там да си налеят вода, сигурен съм, че ще се молят за Светия отец.
Като про-префект на Ведомството за евангелизация, какъв според вас е приносът на Църква като тази в Конго и по-общо в Африка към останалата част от Църквата, мислейки също за Синода на епископите за синодалността?
Църквата в Конго – и може би бихме могли да кажем в цяла Африка – е жизнена Църква. В някои части на континента има много млади. Църквата в Конго е пълна с младежка енергия! Има млади хора: те се молят, пеят, отправят молитвата си към Господ дори с движение. Надявам се това да донесе тази енергия на Синода и на цялата Църква, сега фокусирана върху синодалността. Надявам се да донесе тази инжекция от енергия на останалия свят. Но в същото време, в дух на синодалност, се надявам, че международната общност – започвайки от местните църкви извън Конго – ще чуе вика на бедните. Част от синодалността е да гледаме на тях и да ги видим като братя и сестри, които са свързани с нас, и да разберем, че нашето поведение, нашите решения, нашите действия, където и да сме, оказват влияние върху тях. Надявам се това да бъде част от синодалния процес.
svt/vatn
