Папският архив отворен за цял свят
Бенедета Капели – Маня Кавалджиева – Ватикана
По желание на папа Франциск, ватиканският архив вече не е „таен“, а „апостолически“, по същество, нищо от неговото естество не е нито загубено, нито променено. Наистина, остава една от най-старите институции, която има ясна мисия: да съхранява документите на папата, на различните органи на Курията, като ги прави достъпни за онези, които желаят. „Централният архив на Светия престол", както бе наречен от Йоан Павел II, има обхват от документи, равен на около 83 линейни километра и това го прави един от най-големите в света. Съхранява хилядолетна история, която не се страхува да бъде показана, за което свидетелства възможността за справка с документите от понтификата на Пий XII, папата, преживял трудния период на нацифашизма. Тези, които се обръщат към нас, подчертава префектът на Ватиканския апостолически архив, монс. Серджо Пагано, не само са ценители на религиозната или гражданската история, но и хора, правещи проучвания, които „се разпростират до всеки аспект на човешкото общество“.
В секуларизиран културен контекст, като настоящият, който изглежда, че е загубил чувството за памет и позоваването на „силни” ценности, какво място заема институцията, създадена, за да съхрани историческите свидетелства на Папството и на Църквата?
Мястото и задачата, които папите повериха на тогавашния Ватикански таен архив, днес Ватикански апостолически архив, са едни и същи във всяка епоха, независимо, най-общо казано, от променящия се културен контекст, а именно: да се запази, подреди и оцени документацията, изготвена от секретариатите на римските папи и от различните органи на Римската курия, както и да осигури тази документация да бъде предоставена преди всичко за вътрешно ползване от папата и Светия престол, а след това (започвайки от 1881 г.) – и за пряко ползване от страна на изследователите от цял свят, които все повече прибягват до архива на Ватикана за своите проучвания.
Въпреки „секуларизираният културен контекст“, който споменавате във въпроса си, знам, че броят на изследователите, които всяка година искат достъп до залите на архива на Ватикана, е повече или по-малко стабилен от няколко десетилетия и е от порядъка на около 1000 молби за достъп годишно (от 1228 през 2015 г., картите за достъп станаха 1011 през 2018 г.), с изключение на изминалата година, която принудително спря достъпа до Рим на различните учени (само 739 достъпа). Постоянният интерес към документацията на Ватиканския архив (който законът за архивите на св. Йоан Павел II утвърждава като централен архив на Светия престол), не показва признаци на спад през годините, дори и през периодите на силна секуларизация. Това произлиза от факта, че документацията на Папския архив, освен несъмненият религиозен аспект, има и исторически, географски и културен аспект, на практика това, което учените наричаха „човешка география“.
Затова сред учените, които насочват изследванията си към документите, съхранявани от Апостолическия архив, има експерти както по религиозна, така и по гражданска история; техните проучвания обхващат всеки аспект на човешкото общество. Следователно има хора, търсещи документи, които могат да съставят дадена биография (на папи, на императори, на крале и владетели, или на техните дворове), има такива, които изучават епархия или град, държава или империя, или пък други, които се движат в обширното поле на агиографията, или такива, които изследват дипломатическите отношения, които изучават религиозните явления или богословските движения, които предпочитат историята на институциите, или тази на светилищата, манастирите, църквите, или пък онези, които се интересуват от своята енория или своята държава.
След папския документ motu proprio, който на 22 октомври 2019 г. промени името, като премахна думата „таен“, архивът на Ватикана сега споделя наименованието „апостолически“ заедно с Библиотеката. Какъв е смисълът на това решение на папа Франциск и какво значение имаше то за Архива?
Смисълът на решението на Светия отец Франциск е добре изразено в документа motu proprio от 22 октомври 2019 г., с който той промени многовековното наименование Archivum Secretum Vaticanum (Ватикански таен архив), във Ватикански аполстолически архив (Archivio Apostolico Vaticano). Чрез внимателен прочит на този документ се разбира, че още през XVII век архивът на папата е бил наричан както secretum (таен), така и apostolicum (апостолически) и че още през XIX век се е говорело за Archivum Secretum Apostolicum Vaticanum (Ватикански таен апостолически архив). Папа Франциск, за да избегне лесните недоразумения, които това наименование, с думата „таен“, е причинявало или би могло да причини на съвременните езици, включително и италианския, сметна за добре (и аз мисля, че е правилно) да премахне този вече „неудобен“ и подвеждащ термин, и да го замени с термина апостолически, който на практика е еквивалентен на „таен“, тъй като на латински език както secretum (което означава отделен, частен), така и apostolicum (т.е. domnus apostolicus, титла, давана само на папата), обозначават една и съща реалност, дори и в правен смисъл. Ватиканският апостолически архив не е загубил нищо от първоначалния си характер, изоставяйки термина „таен“, тъй като и в новото наименование, пожелано от папа Франциск, той продължава да бъде Частният архив на папата (следователно апостолически), подчинен само на него и на неговото изключително управление.
В първия момент тази промяна на името Ватикански архив бе приета, напълно разбираемо, с известна носталгия (старият латински термин secretum все пак имаше своето очарование!), но след това всички си дадоха сметка, че промяната, решена от папата, в действителност отговаряше и отговаря на нуждата да се отговори на съвременното „усещане“, което би могло да свърже термина secretum със скрити тайни, затворени в тъмни и огромни складове, романизирани само от онези, които никога не са познавали действително Ватиканския архив.
Как е структуриран персоналът на Архива и как е организирана неговата работата? До какви разходи води? И кои са най-важните пера от конкретния ви „бюджет за мисията“?
Ръководството на Ватиканския апостолически архив, както и на Апостолическата библиотека, е поверено на кардинала, изпълняващ длъжността архивист и библиотекар, който координира дейността на двете институции и ги представлява, както в Римската курия, така и в международния контекст. Редовното управление на Ватиканския архив принадлежи на неговия префект, назначен от папата, той постоянно информира за ръководството на институцията кардинала архивист, като на префекта винаги помага вицепрефектът, също назначен от папата.
Префектът отговаря за разпределението на научните дейности на специалните длъжностни лица, а на обикновената управленческа работа – на друг персонал. Той от своя страна се състои от архивисти, писатели, секретари, асистенти, отговорници за архива, специализирани техници за лабораториите (ИТ, фотографски, за подвързване и за реставрация), асистенти на трите учебни зали и помощници за други задачи (или понастоящем общо 63 души, които в рамките на пет години ще бъдат намалени до 58 души, поради съображения за ограничаване на разходите). Разходите за годишното управление на Апостолическия архив са около 2% от целия бюджет на Светия престол.
Разбира се, най-големите разходи от бюджета на Архива са за персонала, въпреки, че Апостолическият архив, който има такъв обхват от документация, който днес се равнява на около 83 линейни километра и следователно е един от най-големите (със сигурност най-стари и най-ценен) в света, има персонал, който е под това, което действително е необходимо. Други държавни архиви (сравними с архива на папата) имат поне два пъти повече служители. И е очевидно, че Светият престол не може да направи повече от тези икономически усилия, като се имат предвид съответните икономически ресурси и фактът, че значителните разходи за годишната поддръжка на архива на Ватикана са насочени изцяло и единствено към културното преимущество.
От миналата година, по желание на папата, са на разположение за консултация на учените документите от понтификата на Пий XII. Защо Църквата не трябва „да се страхува от историята", както каза самият Франциск, когато съобщи за отварянето на архивите на папа Пачели?
След дълго и необходимо чакане от поне двадесет години, на 4 март 2019 г. папа Франциск обяви решението си да направи достъпни за консултация на учените източниците за важния понтификат на папа Пий XII (1939-1958). По този начин, папата потвърди една голяма истина, която беше ясна и на неговите предшественици (поне от Лъв XIII нататък), тоест, че католическата църква не се „страхува от историята“. Църквата знае добре, че нейното преминаване през дългите векове на съществуването й сред различните цивилизации, хора и култури, по желание на нейния създател Исус Христос, е било насочено единствено към спасението на хората и изграждането на един Божи град.
По същия начин, Църквата знае добре, че поръчението на Господ бе и е поверено на други хора (избрани сред свещеничеството и мирянството), които, както учи целият Стар и Нов Завет, са „замесени“ с благодат и с грях, със силна вяра (святост) и с лични и обстоятелствени слабости. Това е вярно, като се започне от свети Петър, князът на апостолите и след това се продължи с неговите последователи и с пастирите, избрани да водят светия Божи народ.
И така, благодат и грях, духовна сила и човешка слабост, светлини и сенки, безспорно се преплитат и отразяват в историята на Църквата, следователно и в документите, съхранявани в Папския архив. Тази реалност намира потвърждение и в многото, наистина много много документи от понтификата на папа Пачели, но без това да предизвиква никаква загриженост у папа Франциск или у нас. Тези, които след това ще имат търпение и интелектуална честност да проучат всичките хиляди документи, оставени от времето на Пий XII и от органите на Светия престол през неговия понтификат, ще трябва да признаят в крайна сметка (напълно съм убеден в това), че през твърде неспокойната и мрачна атмосфера на Втората световна война, Свети Петровият престол по никакъв начин не бе затъмнен или помрачен от суровите и ужасни времена, въпреки всички неблагоприятни обстоятелства и несигурност, в която трябваше да работи Еудженио Пачели. Наистина, оказва се обратното. Дори и за онези, които отправяха нападки и всякакви упреци, Светият престол остана винаги референтна точка на хуманност и култура, за католици, некатолици и нехристияни.
