„Евтаназията е престъпление срещу живота. Неизлечимо не означава край на грижите"

„Неизлечимо никога не е синоним на край на грижите“: болният в терминален стадий има правото да бъде приет, обгрижван, обичан. Това се казва в „Samaritanus bonus" (“Добрият самарянин”), писмото на Конгрегацията за доктрината на вярата „относно грижите за хората в критичната и крайната фаза на живота", одобрено от папата. Целта на писмото е да даде конкретни указания за актуализиране на посланието на Добрия самарянин. Дори когато „изцелението е невъзможно или малко вероятно, санитарно-медицинското, психологическото и духовното придружаване е неизбежен дълг“.

Неизлечимо, но никога без грижа

„Ако излекуването е възможно, винаги се грижете“. Тези думи на Йоан Павел II обясняват, че неизлечимото никога не е синоним на нелечимо. Изцелението докрай, „да бъдеш с“ пациента, да го придружаваш, като го изслушваш, да се почувства обичан – това може да избегне самотата, страха от страдание и смъртта. Целият документ се фокусира върху значението на болката и страданието в светлината на Евангелието и жертвата на Исус.

Неприкосновената стойност на живота

„Неприкосновената ценност на живота е основна истина на естествения морален закон и съществена основа на юридическия ред“, се казва в писмото. „Не може да се атакува живота на едно човешко същество, дори и той да го поиска“. „Абортът, евтаназията и доброволното самоубийство увреждат човешката цивилизация“ и „силно увреждат честта на Създателя“.

Препятствия, които затъмняват свещената ценност на живота

В документа се споменават някои фактори, които ограничават способността да се схване ценността на живота, например да се счита животът за „достоен“ само при наличие на някакви психически или физически характеристики. Пречка е и погрешното разбиране за „състрадание“: истинското състрадание всъщност „не се състои в причиняване на смърт“, а в приемане и подкрепа на болните с обич и средства за облекчаване на страданията му. Друга пречка е нарастващият индивидуализъм, който води до самота.

Учението на Църквата

Учението на Църквата е окончателно: евтаназията представлява „престъпление срещу човешкия живот“, „присъщо зло“ при всякакви обстоятелства. Всяко непосредствено официално или материално сътрудничество е тежък грях срещу човешкия живот, който никой орган „не може законно“ да наложи или разреши. Следователно, приемащите закони за евтаназията, „стават съучастници" и „носят вина за един скандал", защото тези закони допринасят за деформиране на съвестта. Актът на евтаназия остава недопустим, дори ако отчаянието или мъката могат да намалят и дори да отменят личната отговорност на този, който я иска.

Терапевтичната найстойчивост

Документът обяснява, че "защитата на достойната смърт" означава изключване на терапевтичната настойчивост. Следователно, близо до неизбежна смърт "е законно да се вземе решението за отказ от лечения, които биха довели само до несигурно и болезнено удължаване на живота", без обаче да се прекъсне нормалната грижа, дължаща се на пациента. Осигуряването на хранене и хидратация е дълг. Палиативните грижи са „ценен и незаменим инструмент“ да се придружава пациента. Сред палиативните грижи, които никога не могат да включват възможността за евтаназия, писмото е духовна помощ за болните и техните семейства.

Помощ за семействата

При лечението от съществено значение е пациентът да не се чувства като тежест, а „да има близостта и признателността на близките си. В тази мисия, семейството се нуждае от помощ и адекватни средства”. Държавите трябва да „признаят приоритетната и основна социална функция на семейството и неговата незаменима роля, също в тази област, като предоставят ресурсите и структурите, необходими за неговата подкрепа“.

Пренатална и педиатрична помощ

От момента на зачеването, децата с малформации или патологии трябва да бъдат придружавани „по начин, който зачита живота“. В случай на "пренатални патологии, които със сигурност скоро ще доведат до смърт" и при липса на терапии, способни да подобрят състоянието на тези деца, те "по никакъв начин не трябва да бъдат изоставяни на ниво социално подпомагане, а трябва да бъдат придружавани" до естествената смърт без прекратяване на храненето и хидратацията. „Необходимо е да бъде осъдена употребата „понякога натрапчива, на пренатална диагностика“ и утвърждаването на култура, враждебна към уврежданията: абортът всъщност „никога не е законен“.

Дълбока седация

За облекчаване на болката се използват лекарства, които могат да предизвикат потискане на съзнанието. Църквата потвърждава „законността на седацията“, така че „краят на живота да настъпи във възможно най-голямо спокойствие“. Това важи и за случаите на лечения, които "приближават времето на смъртта (дълбока палиативна седация в терминалната фаза)". Но седацията е неприемлива, ако се прилага, за да причини „пряка и умишлена смърт“.

Вегетативното състояние

Дори в състояние на липса на съзнание, "трябва да бъде призната стойността на пациента и да бъде подпомогнат с адекватни грижи", той има право на хранене и хидратация. Възможно е обаче да има случаи, в които „такива мерки могат да станат несъразмерни“, понеже вече не са ефективни или защото средствата за тяхното прилагане създават прекомерна тежест. Документът посочва, че е необходимо да се осигури "адекватна подкрепа за членовете на семейството при поемане на продължителната тежест на помощ за болни хора във вегетативно състояние".

Възражение по съвест

В писмото се настоява за ясни позиции от местните Църкви и се приканват католическите здравни институции да дадат ясни свидетелства. Законите, които одобряват евтаназията, всъщност пораждат "сериозно и точно задължение за противопоставяне, чрез възражение по съвест". Важно е лекарите и здравните работници да бъдат обучени в християнски грижи към умиращите. Що се отнася до духовното придружаване на желаещите евтаназия, е „необходима близост, която винаги призовава за обръщане“, но „не е допустим външен жест, който може да бъде тълкуван като одобрение“, като например присъствие, когато тя се практикува.