Папският съвет за християнско единение чества своята 60-та годишнина

Тазгодишните чествания ще бъдат характеризирани от един „Икуменически наръчник“ за епископите, който ще бъде публикуван идната есен и публикацията на списанието Acta Oecumenica. А тази сутрин кардинал Курт Кох, председател на Папския съвет за насърчаване на християнското единение, предстоятелства благодарствена литургия за този юбилей, в параклиса на „Дева Мария, Царица на Семейството“, намиращ с в сградата на Губернаторството на Държавата-град Ватикана.

Шейсетте години от раждането на ведомството са повод да се погледне назад към Втория ватикански събор. Йоан ХХІІІ бе папски представител в България и Турция, прие за своя икуменическата кауза, познаваше добре ситуацията на Католическите църкви от източен обред. За него бе очевидно, че Съборът трябва да бъде икуменически (вселенски). И като такъв го замисли.

Но учредяването на Секретариата за единството на християните не бе като „скок в неизвестното“, нито прекъсване с традицията.

Още преди век в Шотландия, в Единбург, се провежда първата Световна конференция за мисията, която имаше за цел да повиши осведомеността за „скандала на конкуренцията в мисията“ между различните  християнски църкви и общности. Именно там мисията и икуменизмът започнаха да бъдат неразривно свързани.

През 1921 и 1926 се провеждат Разговорите в Мехелен между Католическата църква и Англиканския съюз, и двамата папи Лъв ХІІІ и Бенедикт ХV насърчават със сила молитвата за единството на християните, „душа на цялото икуменическо движение“, според съборния декрет Unitatis Redintegratio.

След това Пий ХІІ дава допълнителен тласък на икуменическия ангажимент с инструкцията Sant’Uffizio Ecclesia Catholica от1950, в която икуменическото движение получава висока оценка.

През 1952 холандският прелат Йоханес Вилебрандс основава Католическата конференция за икуменическите въпроси, която всяка година организира срещи с най-важните католически икуменически центрове. Конференията никога получи официално одобрение от страна на Рим, но постоянно осведомяваше за своята дейност кардинал Алфредо Отавиани, префект на Конгрегацията на Sant’Uffizio.

Това са всички предварителни моменти, които – пояснява кардинал Кох в книгата „Единството на християните: дълг и надежда“ – показват, че Вторият ватикански събор, въпреки че бележи един изцяло иновативен икуменически обрат, винаги е в приемственост с традицията и не води до прекъсване с нея. Намерението на Втория ватикански събор не бе създаването на една нова Църква, а да обнови Църквата, както бе подчертанно в двойната цел, представена на Събора от папа Йоан ХХІІІ: вътрешното обновление на Католическата църква и възстановяването на икуменическото единство на Църквата“.

Как се стига до учредяването на Секретариата? Чрез така нареченият „инцидент от Родос“. През 1959, в Родос, Гърция, се провежда срещата на Централния комитет на Световния съвет на Църквите, а на него като журналисти, защото това бе единствената възможност за участие, присъстват монсиньор Вилебрандс и отец Жан-Кристоф Дюмон.

По време на срещата, отец Дюмон се опитва да се срещне частно с някои православни богослови, но това бе изтълкувано като официален опит за създаването на мост между католици и православни, и следователно отдалечаването им от участието в Световния съвет на Църквите. Възмутен от това тълкувание, отец Дюмон отменя една среща, планирана през октомври 1959 г. в Асизи между представителите на Световния съвет на Църквите и Католическата църква. Бива отменен и един смесен богословски разговор между католиците и православните, програмиран през 1960 във Венеция.

Именно тази „верижна реакция“, накара да се почувства липсата на един католически организъм, който да може да поправи недоразуменията, и затова на папата бива направено едно предложение от немския кардинал Агостино Беа. Йоан ХХІІІ се съгласява да създаде един икуменически организъм, и начело на него иска да бъда кардинал Беа. Кардиналът създава екип, който веднага е действащ, а част от този екип е монсиньор Вилебрандс.

През лятото на 1960, монсиньор Вилебрандс е във Великобритания, за да участва като наблюдател в среща на комисията „Вяра и Конституция“ на Световния съвет на Църквите. Там тайно се среща с каноника Йохан Сатертвайте, секретар за междуцърковните връзки на Църквата на Англия. По време на срещата, бива оповестено намерението на архиепископа на Кентърбъри, Джефри Фишер, да посети Йоан ХХІІІ. Вестта официално бива оповестена на 2 ноември. Това бе една особена среща, защото няма снимки от нея, нито журналисти, а само една оскъдна новина в хрониките на „Осерваторе Романо“.

И въпреки това, от тази среща се отваря един нов свят. Англиканският съюз установява един постоянен представител в Рим, в лицето на каноника Полей, и този пример скоро бива последван от други: Съветът на Евангелските църкви в Германия изпраща свой представител в Рим през 1962, и същата година идва в Рим Грег, модератор на Презвитеранската църква на Шотландия, а на откриването на Събора също Корсон, представител на Световния методистки съвет.

Но има и друга годишнина, която се чества: тази на Йоан ХХІІІ и Жул Исаак, бивш университетски професор по история и висш чиновник от френската държава, който иска да се срещне с Йоан ХХІІІ, след решението на папата да премахне от молитвите за Велики петък, всяко споменаване на „коварните евреи“.

Исаак има трагична история зад гърба си, неговата съпруга и дъщеря са арестувани през 1943 г., депортирани в Освиенцим и убити. Исаак проучва връзката между най-негативните образи за евреите, предадени от християните и вражбедността към еврейския народ. Срещата се състои на 13 юни, и Исаак предлага на папата да учреди подкомисия за диалога с Юдаизма. Йоан ХХІІІ приема предложението.

Ранната история на Секретариата е почти героична, между съпротива и дебати в Съвета и неспирната мрежа от доклади от страна на монсиньор Вилебрандс, който бива назначен за секретар на ведомството.

Любопитно е също да се отбележи, че едно от най-емблематичните събития по този икуменически път всъщност не е било изобщо предвидено: Павел VІ има намерението на направи пастирска визита в Йерусалим, и патриарх Атинагор е този, който проучва възможността, искайки веднага да се свикат в Светата Земя всички духовни глави на Църквите от Изтока и Запада. Една идея, лансирана при едно вече подготвено пътуване, и от начало Светия престол се колебае. Но Павел VІ изпраща свой пратеник във Фенер. Намерението за срещата между главите на двете Църкви се осъществява, независимо, че в омален размер. Именно срещата на Атинагор и Павел VІ в Йерусалим представлява точто тази повратна токча в диалога и показва, че Папският съвет за насърчаване на християнското единство съществува по една причина, същата от 60 години насам: учениците Христови да бъдат „едно цяло, както ти, Отче, си в мен и аз съм в теб“.

svt/acis