Нов документ за първенството на Епископа на Рим

Светла Чалъкова - Ватикана

 „Епископът на Рим“ е заглавието на документа, публикуван от Ведомството за насърчаване на християнското единство, който събира плодовете на икуменическите диалози за служението на папата в отговор на поканата, формулирана преди почти тридесет години от Йоан Павел II по стъпките, предприети от Втория ватикански събор и след него. Целта е да се търси форма на упражняване на първенството, което да се споделя от църквите, живели в пълно общение през първите векове. Дори ако не всички богословски диалози „са третирали темата на същото ниво или с еднаква дълбочина“, е възможно да се посочат някои „нови подходи“ към най-противоречивите богословски въпроси.

Католическото учение за върховенството или примата на епископа на Рим като божествено ръкоположена институция се превърна в обект на противоречия, тъй като повечето християни от другите деноминации го смятат за институция, създадена от човека. „Херменевтичните пояснения“, четем в текста на документа, „помогнаха да се създаде нова перспектива за тази традиционна дихотомия“. С други думи, първенството на епископа на Рим се отнася както до Божественото, така и до човешкото право, тоест като „част от Божествената воля за Църквата, опосредствана от човешката история“.

В този смисъл догматичните определения на Първия Ватикански събор се превърнаха във важна пречка за взаимното разбирателство. Беше предприет „нов прочит“ на този събор, който позволи да се идентифицират „границите“ на упражняването на първенството на епископа на Рим и да се изясни формулировката за непогрешимостта на папата. Въпреки всички тези пояснения, икуменическият диалог все още е изправен пред проблема за връзката между непогрешимостта на папата, от една страна, и първенството на Евангелието, непогрешимостта на цялата Църква и прилагането на епископската колегиалност, от друга.

Документът отбелязва, че богословският диалог между християни от различни деноминации е посочил необходимостта от първенство на универсално ниво. По време на богословските дискусии беше подчертано също, че има взаимозависимост между първенството и синодалността на всяко ниво на църковния живот. Беше предложено ново тълкуване на учението на Първия Ватикански събор, тъй като то се отнася до „патриаршеското служение (на епископа на Рим) на Западната Църква и неговата основна служба за единство в общността на църквите“. Особено внимание следва да се постави върху служението на папата в неговата местна Църква, тоест в Римския диоцез, както и върху развитието на синодалността в Католическата църква. Друг аргумент в полза, от по-прагматично естество, се отнася до съвременния контекст на глобализацията и мисионерските нужди. Богословските диалози идентифицираха някои критерии от първото хилядолетие „като отправни точки и източници на вдъхновение за приемливото упражняване на служението на единство на универсално ниво, като например: неофициалният – и не основно юрисдикционен – характер на изразите на общение между църквите; „първенството на честта“ на епископа на Рим; взаимозависимостта между първенството и синодалността“.

„Първото нещо, за което беше постигнато общо съгласие – се чете в документа - бе взаимната зависимост между първенството и синодалността на всяко ниво на Църквата и произтичащата от него необходимост от синодалност на първенството“. Друг аспект, по който беше постигнато съгласие, е връзката между общностното измерение, основано на sensus fidei на всички кръстени, колегиалното измерение, изразено предимно в епископската колегиалност, и личното измерение, изразено чрез функцията на първенство. Имаше призив за децентрализация, вдъхновен от модела на древните патриаршии. Ключов въпрос е връзката между местната Църква и универсалната Църква, която има важни последствия за упражняването на първенството. Икуменическите диалози допринесоха за постигане на съгласие „за едновременността на тези измерения, настоявайки върху факта, че не е възможно да се раздели диалектическата връзка между местната Църква и универсалната Църква“.

Подчертава се и значението на принципа на субсидиарност: „нито един въпрос, който може да бъде адекватно решен на по-ниско ниво, не трябва да бъде пренасян на по-високо“. Някои диалози прилагат този принцип, за да дефинират приемлив модел на „единство в многообразието“ с Католическата църква, като твърдят, че „властта на епископа на Рим не трябва да надвишава необходимата за упражняването на неговото служение на единство на универсално ниво и предполагат доброволно ограничаване на упражняването на неговата власт – като същевременно признава, че той ще се нуждае от достатъчна степен на власт, за да посрещне многото предизвикателства и сложни задължения, свързани с неговото служение“.