Папата припомня отец Паоло Дал'Олио изчезнал преди 10 години в Сирия
„С известна емоция прелистваме страниците на тази книга, в която отец Паоло Дал'Олио коментира правилата на монашеската общност на Дейр Мар Муса; тоест, той разказва за дълбоките намерения, които са го тласнали да съживи древен сирийски манастир от 6 век сл. н. е., възстановявайки великата духовна традиция на пустинните бащи и в същото време й придавайки новото значение на свидетелство за Христовата любов. в арабско-мюсюлмански контекст”. Това пише папа Франциск в предговора към книгата „Паоло Дал'Олио. Моето завещание”, издадена от Centro Ambrosiano, издателство на епархията на Милано, под редакцията на журналиста Луиджи Мафецоли. Книгата ще бъде представена в Рим на 29 юли, 10 години след смъртта на отец Паоло Дал'Олио.
Отец Паоло Дал'Олио основава монашеската общност, икуменическа и смесена, в манастира Деир Мар Муса в Сирия, намиращ се на 90 км. Северно от Дамаск. Заради позициите си срещу режима и в полза на мира, обяснява издателят, той е бил изгонен от Сирия през 2012 г. През 2013 г. успява да стигне до Ракка, столицата на самозваната Ислямска държава, за да продължи ангажимента си към мира и помирението. На 29 юли той изчезва и оттогава няма новини за него. По повод десетата годишнина от изчезването му, излизат на бял свят непубликуваните конференции, които отец Дал'Олио проведе през последните две години от престоя си в Сирия.
Свободен дух, дълбочина на погледа“
„Мар Муса ал-Хабаши (Свети Мойсей Абисинецът) беше негово създание, заченато с толкова много любов: разговори с неговите събратя – относно значението на Правилото но общността – ни предават голяма страст - пише папа Франциск в предговора на книгата. Свободен дух, който отхвърля формалностите и фразите на обстоятелствата; понякога крайно, както сам признава с доза самоирония. Тези разговори разкриват и дълбочината на неговата визия, източника на неговата ангажираност: «Манастир в пустинята е светлина, която може да се види отдалече, това е етап по пътя, спирка за поклоничество; за нас това е като дъба на Мамре, където Бог става наш гост и ние ставаме Негови гости».
„Пътят на братството”, любов към мюсюлманите
„Изминаха десет години, откакто нямаме новини за отец Паоло. С голяма смелост той потърси контакт в Северна Сирия с похитителите на двама епископи, единият сирийски православен, а другият гръцки православен, отвлечени няколко седмици по-рано. После настъпва мрак. До настоящия момент, на семейството и приятелите му не е върнато тялото му, за да изплачат и да го погребят достойно. Нямаме думи да изразим тази болка и не можем да дадем име и повод за омразата на евентуалните му преследвачи. Знаем обаче какво той не би искал: да обвини исляма като такъв за мистериозното си и драматично изчезване; да се откаже от този страстен диалог, в който винаги е вярвал с цел „изкупление на исляма и мюсюлманите“, както е посочено в една от нормите на неговото правило. По този въпрос отец Паоло беше много ясен. Той не пренебрегваше проблемите, той се вслушваше в разказите за страданията на своите братя християни-араби, на коптите, на халдейците, на маронитите, на асирийците... Но чувстваше пътя на братството като специфично призвание на неговата работа и тази на неговата монашеска общност. „Затова – казваше той – каквато и да е ситуацията и като се има предвид най-лошото, което може да се случи, за християните призовани от Бог остава любовта към всички мюсюлмани“.
Не става въпрос за политическа тактика, а за погледа на мисионер, който изпитва, преди всичко върху себе си, силата на Христовата милост – подчертава папата в предговора на книгата. Поглед, който не е фундаменталистки, а светъл, изпълнен с онази надежда, която не разочарова, защото почива в Бог. Поглед винаги изпълнен с усмивка. Затова днес е вълнуващо да препрочетем някои пророчески пасажи от текст, който толкова много прилича на духовно завещание. По-специално, когато отец Павел говори за деня на последното му жертва за Исус: „Казвам: нашето призвание в мюсюлманския контекст трябва да бъде украсено с усмивката на радостта. И нека бъде ден на радост, ако Бог пожелае, денят, в който ще вкусим последната жертва за Исус и ще поискаме тази благодат; защото това е благодат, която никой не може да си присвои“.
(dg/vatn)
