Братството според Франциск

от Марио Хадчити*

Свети Франциск ни остави учението да се оглеждаме около нас и да смятаме, че  всички са братя и сестри, независимо от произхода им: Fratelli tutti, както подчерта папата, който взе името на светеца. В осма глава, „Религиите в услуга на братството по света“, в параграф 281 на енцикликата се казва, че сред тях „е възможен мирен път... Защото Бог не гледа с очите Си“, а „със сърцето Си“. Това е същото общение на намерения, което, като францисканци от Кустодията, ние живеем в Светата земя, тук, където е започнала историята на спасението. Както беднякът от Асизи преди осемстотин години отиде при султана в Египет, с решителност и уважение, по същия начин днес на местата, където присъстваме ние, малките братя, се отнасяме към братята от други вероизповедания, движени от евангелското правило „обичай ближния си като себе си“.

Аз съм ливанец и изпълнявам мисията си в Йерихон: в края на краищата, не изцелили тук Исус двама слепци? Хора, които с очите на вярата, повече от другите, го разпознаха като месията. Да затворим очите си, за да отворим сърцата си: затова днес нашият диалог с братята около нас е непрекъснат, ползотворен и изпълнен с уважение. В този мюсюлмански град, малкото християнско малцинство представлява малък, но мощен фар на надежда: църквата на Добрия пастир, на която аз съм енорийски свещеник и присъединеното училище „Света земя“, което ръководя, представляват сърцето на тази малка общност на вярата.

Училището приема, на различните нива, от детската градина до гимназията, хиляда ученици, сред които известен брой момичета, в по-голямата си част вярващи в исляма. Тук ближният, или по-просто казано другарят по чин,  учителят, директорът, почти винаги са от различна религия. Но не поради това те са „различни“.

Ние поехме по образователния път заедно с братята мюсюлмани, без никакво разграничаване, защото, въпреки по-малкото ученици християни, равенството остава първият евангелски принцип. Нашата дреха е гаранция за уважение; разпятието във всички класни стаи е знакът, който ни показва пътя, а Евангелието е фарът, който го осветява.

Открит през 1950 г. с цел да бъде в услуга на жителите, особено в образователния сектор, защото знанието е светлина както в Библията, така и в Корана, институтът до 2013 г. се помещаваше в структура, която се оказа, че вече не е достатъчна за нарастващия брой записвания. Днес новата сграда от бели камъни продължава мисията, за да бъде тя мост на мира, реда, красотата и диалога, чрез които да растат новите поколения жители на Йерихон.

Дидактическата организация, сътрудничеството между християнски и мюсюлмански учители, преподаването на италиански, английски и преди всичко еврейски език, които подготвят за диалога и мира, включването на социални работници, което допринесе за намаляване на конфликтите и предмети като информационните технологии и изкуството, чрез различни лаборатории, превърнаха училището в референтна точка за региона.

Стените са украсени с цветни картини, нарисувани от самите ученици и ние се гордеем с мрежата за сътрудничество, която се създаде между родители и учители. За всеки записан, наша е грижата да мислим отговорно за неговото бъдеще, независимо от неговата религия.

Когато ние, монасите, обикаляме из класовете или играем и се срещаме с момчетата, носим монашеското расо. Не за да налагаме нещо, а за да напомняме на нас самите кои сме. Силна, разпознаваема идентичност, която ни позволява да бъдем ценени и да виждат в нас не нашественици, а уважавани братя, защото сме твърдо убедени, че всички сме Божии деца.

Нашето поведение към нашите братя и сестри мюсюлмани, които изпращат децата си при нас, е примерът. Населението на тези райони е добро по природа: свикнало с обикновени неща, има нужда да бъде мотивирано и насърчавано, за да се еманципира. Педагогическият напредък никога няма край и тези, които се учат в училището „Светата Земя“, са доказателство за това.

В началото на моя мандат преди шест години, не осъзнавах до каква степен хората наблюдават нас, религиозните, докато един местен управител изрично не ми посочи, че авторитетът към нашата фигура идва от факта, че ние не се срамуваме от нашата вяра, че не се страхуваме да се прекръстваме пред тези, които изповядват друга вяра. И така, започнах да прилагам този метод и в училище, като поставих разпятието дори в секциите, където има само ученици мюсюлмани, напълно свободно и без налагане.

В тази връзка се сещам за един анекдот: един ден учител по география в класната стая свалил кръста, за да окачи географската карта; учениците веднага протестирали, като казали, че този знак има голямо значение! Казах на покрусения учител, че стойността на човека стои над всички различия. Това, което ми направи впечатление обаче, беше, че момчетата, предимно мюсюлмани, заеха позиция спрямо символа, представляващ Бог, който трябва да бъде обичан и който даде живота си за нас. В Европа, където не се губи време, за да се премахват свещени предмети, смятам, че това поведение трябва да ни накара да се замислим.

Все повече се убеждавам, че образованието е най-мощното оръжие и това училище, в което, за разлика от другите, класовете не са разделени, е отлична тренировъчна зала, в която да се упражняваме.  

* свещеник от ордена на Малките братя францисканци в кустодията на Светата Земя

директор на училището „Светата земя“ в Йерихон