Онзи 13 май
Алесандро Джизоти
Има дати, свързани със събития, които принадлежат не само към книгите по история, но и които са незаличимо вписани в страниците на историята на нашия живот. Отпечатъкът от тези събития е толкова силен, че дори след много години си спомняме перфектно къде сме били и какво сме правили, когато новината за случилото е достигнала до нас. 13 май 1981 г. несъмнено е една от тези дати. Този ден - събитие, считано за невъзможно и невъобразимо, нахлу в реалността: нападението над папата на площад „Свети Петър“. Четиридесет години по-късно, от дистанцията на времето, все още са разтъсващи драматичните кадри, звуците и шума от онзи пролетен следобед. Часът е 17,19, когато Йоан Павел II, в обичайната обиколка сред вярващите, събрани за общата аудиенция в сряда, взима на ръце малко момиченце, след което го предава на неговите родители. Няколко мига и се чува изстрел и след това още един. Папата, поразен, се свлича върху открития папамобил с който преминава през площада. Това са вълнуващи мигове. Хората са ужасени. Отначало не разбират и не могат да повярват, че това наистина се е случило.
Много от поклонниците се разплакват, мнозина коленичат, други се молят с Броеницата в ръце, която са донесли със себе си, за да може папата да я благослови. Някои си спомнят, че на този ден, 13 май, преди 64 години, Дева Мария се явява на малките пастири от Фатима. Папата на Тотус туус, Мария! (Totus tuus, Maria!, Всецяло твой Мария!) – по този начин Божия народ го поверява на Девата. Именно благодарение на намесата на Майката, ще сподели по-късно, Войтила отдава своето оцеляване. Ако едната ръка е искала да го убие, друга по-мощна отклонява куршума и спасява живота му. Много скоро, на този следобед на 13 май, от периметъра на Ватикана молитвата се разпространява с бързи концентрични кръгове, за да обхване целия свят, защото точно молитвата ще бъде спонтанната реракция на милиони хора веднага щом са научили, че папата се бори между живота и смъртта. В онези часове, отец Хорхе Марио Бергольо, по това време ректор на колежа Масимо от Сан Хосе в Сан Мигел в провинция Буенос Айрес, също се моли, разтърсен от инцидента. И папа Франциск споделя спомена от онзи 13 май: намира се в Апостолическата нунциатура в Аржентина, преди обяд, с нунция Убалдо Калабрези и венецуелския свещеник Угалде. Ужасната новина бива съобщена от тогавашният секретар на Нунциатурата, монс. Клаудио Мария Чели.
Молитвата на вярващите е непрестанна, докато Йоан Павел II не е извън опасност. Може да се каже, че тази молитва ще го придружава и пази до края на земния му живот, особено в моменти на страдание и болест, които ще придружават съществуването му до последните дни та една друга пролет, тази през 2005 г. От съществено значение е това което ще каже хроникьорът на Ватиканското радио Бенедето Нардачи, въпреки емоцията на момента, който коментира традиционната среща в сряда и сега е принуден да се справи със ситуация, която никога не е искал да разкаже: „За първи път - казва Нардачи на живо - дори във Ватикана се говори за тероризъм. Говори се за тероризъм в град, от който винаги са отправяни послания за любов, хармония и помирение”.
Развихрилата се омраза, породена от това престъпно деяние, е впечатляваща, апокалиптична в известен аспект. Още по-силна обаче ще бъде силата на любовта и на милосърдието, която ще озари и ще води по „мистериозен” начин цялия земен живот и понтификат на Йоан Павел II. Това се разбира четири дни по-късно, когато изненадващо, по време на богородичната молитва Царице Небесна от стаята на поликлиниката Джемели, където е хоспитализиран, Карол Войтила уверява, че прощава на атентатора, наричайки го "братът, който ме порази". Точно така, нарича го брат! И това общо братство - незаличимо въпреки всичко, което може да се случи на земята, защото е вписано в Небето - ще бъде главният двигател на една друга дата, която трудно може да се забрави: 27 декември 1983 г. На този ден, Йоан Павел II посещава Али Агджа в затвора Ребибия. Прави това публично. По този начин, отбелязват някои наблюдатели, папата е искал да спаси живота на този, който е искал да му го отнеме. „Срещнахме се като хора и като братя - казва той след срещата - защото всички ние сме братя и всички събития от живота ни трябва да потвърдят това братство, което идва от факта, че Бог е нашият Отец“. Същото това братство, което папа Франциск ни показва днес, като единствения възможен път за бъдещето на човечеството.
(dg/vatn)
