Търси

Vatican News
Корицата на книгата "Нека отново мечтаем" на папа Франциск Корицата на книгата "Нека отново мечтаем" на папа Франциск 

Франциск: Covid, „часът на истината“ за по-добро бъдеще

Публикуваме откъс от книгата „Нека отново мечтаем“, написана от папата с журналиста Аустен Иверейг, която ще бъде пусната за продажба в книжарниците през декември.

"В моя живот съм имал три „Covid“ момента: болестта, Германия и Кордоба - споделя папата.

Когато на двадесет и една годишна възраст се разболях тежко, за първи път изпитах ограничанието, болката и самотата. Промени ми координатите. Месеци не знаех кой съм, дали ще умра или оживея. Нито лекарите знаеха, дали ще се справя с болестта. Помня денят, в който помолих майка ми, прегръщайки я, да ми каже дали умирам. Посещавах втора година в диоцезалната семинария в Буенос Айрес.

Помня датата: 13 август 1957 г. В болницата ме заведе префекта, разбирайки, че нямам грип, който да бъде излекуван с аспирин. Като първо ми изтеглиха литър и половина вода от единия от белите дробове, след това останах да се боря между живота и смъртта. През ноември ме оперираха, за да отстранят горният десен лоб на белия дроб. Знам от опит как се чувстват болните от коронавирус, които се борят да дишат, включени на вентилатор.

От тези дни си спомням по-специално две медицински сестри. Едната беше старшата медицинска сестра, една доминиканска монахиня, която преди да бъде изпратена в Буенос Айрес е била преподавателка в Атина. По-късно научих че, след като лекарят си е тръгнал, след приключване на първото изследване, тя е казала на сестрите да удвоят дозата от предписаното от него лечение - пеницилин и стрептомицин - защото нейният опит ѝ казвал, че съм умирал. Сестра Корнелия Каральо ми спаси живота. Благодарение на нейния обичаен контакт с пациентите, знаеше по-добре от лекаря от какво се нуждаеха те и има смелостта да приложи своя опит.

Другата медицинска сестра, Микаела, направи същото, когато ме измъчваха силни болки. Даваше ми тайно допълнителни дози от успокоители, извън определеното време. Корнелия и Микаела вече са на небето, но винаги ще им бъда задължен. Бореха се за мен до край, докато не оздравях. Научиха ме какво означава да се използва науката и да се стигне по-далеч, за да се отговори на специфичните нужди.

От този опит научих едно друго нещо: колко е важно да се избягва „евтината“ утеха. Хората, които идваха да ме посещават, ми казваха, че ще оздравея, че никога повече няма да изпитам тази болка: глупости, празни приказки, казани добронамерено, но които никога не докоснаха сърцето ми. Човекът, който ме докосна дълбоко, със своята тишина, бе една от жените, които белязаха живота ми: сестра Мария Долорес Тортоло, моята учителка като малък, която ме подготви за Първото Причастие. Дойде да ме посети, взе ръката ми, даде ми целувка и седна без да каже нищо дълго време. След това ми каза: „Подражаваш на Исус“. Нямаше нужда да добави друго. Нейното присъствие, нейното мълчание, ми дариха дълбока утеха.

След това преживяване, реших да говоря възможно най-малко, когато посещавам бедните. Ограничавам се да ги хвана за ръката.

 […]

Мога да кажа, че германския период, през 1986 г., бе „Ковид на изгнаничество“. Бе доброволно изгнаничество, защото отидох да уча езика и да търся материали, за да завърша дипломата си, но се чувствах като риба без вода. Разхождах се до гробището на Франфурт и от там се виждаха самолетите, които излитаха и кацаха; липсваше ми родината, исках да се върна. Помня деня, в който Аржентина спечели Световното. Не пожелах да видя мача и разбрах, че сме спечелили на другия ден от вестниците. В моя клас по немски никой не каза и думичка, но когато едно японско момиче написа „Да живей Аржентина“ на дъската, другите започнаха да се смеят. Влезе учителката, каза да изтрият думите от дъската, и приключи с аргумента.

Това бе самотата на една победа самичък, защото нямаше кой да я сподели; самотата да не принадлежиш, която те прави непознат. Изваждат те от мястото където си и те поставят на друго място, което не познаваш, и в този момент научаваш, какво наистина е значението на мястото, което си оставил.

Понякога изкореняването може да бъде изцеление или радикална трансформация. Такъв бе моят трети „Covid“, когато ме изпратиха в Кордоба от 1990 г. до 1992 г. Коренът на този период датира от моя начин на управление, първо като провенциален настоятел, а след това като ректор. Несъмнено нещо добро съм направил, но понякога бях много строг. В Кородоба ми го върнаха и имаха право.

В онази къща на йезуитите прекарах една година, десет месеца и тринадесет дни. Отслужвах литургията, изповядлах, предлагах духовни напътствия, но не излизах никога, с изключение, когато трябваше да отида до пощата. Бе нещо като карантина, изолация, както през изминалите месеци се случи на мнозина от нас, и ми повлия добре. Помогна ми да развия идеи: писах и се молих много.

До този момент в Обществото имах един нормален живот, основан на моя опит първо, като учител на новопостъпилите послушници, а след това като ръководител от 1973 г., когато бях назначен за провинциален настоятел, до 1986 г., когато завърших моя мандат на рерктор. Бях привикнал с този начин на живот. Едно подобно изкореняване, с което те изпращат в един отдалечен край и те поставят като заместник, преобръща всичко. Твоите навици, твоите поведенчески рефлекси, твоите референтни линии останали във времето, всичко това се обърква и трябва да се научиш да живееш всичко от начало, за да събереш отново заедно живота си.

От този период, днес, ме докосват дълбоко три неща. Първото, способността да се моля, която ми бе дарена. Второто, изкушенията, които изпитах. Третото – и е най-странното - тогава случайно прочетох тридесет и седемте тома от „История на папите“ на Лудвиг Пастор. Можех да избера един роман, нещо по-интересно. Където съм сега се питам, защо Бог ме вдъхнови да прочета именно тази творба в онзи момент. С тази ваксина, Господ ме подготви. Един път, щом се запознаеш с тази история, няма много неща, които може да се изненадат от случващото се в римската курия и в Цървата по света. Много ми послужи!

„Covid“ от Кордоба бе истинско пречистване. Даде ми повече толерантност, разбиране, способност да прощавам. Освен това ми остави една нова съпричастност със слабите и беззащитните. И търпение, много търпение, или по-скоро дара да разбера, че за важните неща се иска време, че промяната е органична, че има ограничения и трябва да действаме в тях и същевременно да държим погледа насочен към хоризонта, както направи Исус. Научих се на важността да виждам голямото в малкото и да бъда внимателен към малкото в големите неща. Това бе период на израстване в много отношения, като едно покълване след дълбока резитба.

Но трябва да бъда нащрек, защото когато изпаднеш в определени дефекти, определени грехове и се поправиш, дяволът, както казва Исус, се връща, вижда къщата „пометена и украсена“ (Лука 11, 25) и отива да повика седем други, по-лоши от него. За онзи човек накрая Исус казва, че става по-лош от преди. За това трябва да се тревожа сега, в моята длъжност да управлявам Църквата: да не изпадна в същите дефекти, които имах, когато бях религиозен настоятел.

 […] Тези бяха моите основни лични „Covid“. Научих се, че се страда много, но ако позволиш да бъдеш променен, излизаш по-добър. Докато ако издигаш барикади, излизаш по-лош.

svt/vatn

23 Ноември 2020, 13:02