Папата на Петдесятница: Светият Дух е дар, който обединява

Амедео Ломонако – Светла Чалъкова – Ватикана

Също в днешната Църква, така както в онази от първите времена, „има различия на мнение, на избор, на чувствителност“, но „принципът на единството е Светия Дух“. Този бе основният акцент в проповедта на папа Франциск на литургията, която отслужи във Ватиканската базилика, с присъствието на неколцина вярващи, за празника Петдесятница. „Светия Дух – каза той - е онзи „един“, който поставя заедно „различните“; и Църквата се е родила така: ние, различни, обединени от Светия Дух“. Папата призова да „гледаме на Църквата, така както я гледа Светия Дух, а не както я гледа света“.

Светът ни вижда отдясно и отляво; Светия Дух ни вижда от Отца и от Исус. Светът вижда консерватори и прогресисти; Духът вижда чеда Божии. Светския поглед вижда структурите, които да направи ефикасни; духовния поглед вижда брята и сестри, просещи милосърдие. Духът ни обича и познава мястото на всеки в цялостта: за Него не сме карнавални конфети, носени от вятъра, а незаменими парченца от неговата мозайка.

Един народ оформен от Духа

Припомняйки началото на Църквата и денят Петдесятница, папата  прикани да насочим погледа си към апостолите: сред тях има обикновени хора, има хора от различен  произход и социален контекст. Но Исус не ги промени, не ги уеднакви, правейки ги серийни модели. Остави техните различия и сега ги обеди, помазвайки ги със Светия Дух.

На Петдесятница Апостолите разбират обединителната сила на Духа. Виждат я със своите очи, когато всички, въпреки, че говорят различни езици, сформират един само народ: Божия народ, оформен от Духа, който тъче единството с нашите различия, който дава хармония, защото е хармония.

Светият Дух гарантира единството

За да възвестяват Словото Господне – припомни папата - Апостолите не подготвят една стратегия, нямат пастирски план. Духът не иска споменът за Учителя да бъде култивиран в затворени групи. Той отваря, възобновява, тласка отвъд вече казаното и вече направеното, отвъд пределите на една плаха и предпазлива вяра. Той е Този – подчерта папата – който в Църквата гарантира единството на тези, които възвестяват.

И Апостолите отиват: неподготвени, залагат, излизат. Вдъхновява ги едно единствено желание: да дарят онова, което са получили. Така най-накрая разбираме коя е тайната на единството, тайната на Духа. Дарът. Защото Той е дар, живее дарявайки се и по този начин ни държи заедно, правейки ни съучастници на същия дар.

Бог е дар

Бог е дар – каза папата – „и не се отнася взимайки, а дарявайки“. От това как разбираме Бог, зависи нашия начин да бъдем вярващи. Ако си представяме един Бог, който взима и налага, също ние ще искаме да взимаме и да налагаме: да заемаме пространства, да изискваме значимост, да търсим властта.

Но ако имаме в сърцето си Бог, който е дар, всичко се променя. Ако осъзнаем, че това, което сме е негов дар, безвъзмезден и незаслужен дар, тогава ще искаме да направим живота си един дар. И обичайки смирено, служейки безвъзмездно и с радост, ще предложим на света истинския образ на Бог. Духът, живата памет на Църквата, ни припомня, че сме родени от един дар и, че растем дарявайки се; не съхранявайки се, а дарявайки се.

Враговете на дара и липсата на надежда

Папата прикани да се запитаме „какво ни пречи, за да се даряваме“ и посочи тримата врагове „които винаги стоят свити на вратата на нашето сърце: нарцисизма, виктимизма и песимизма. Нарцисизмът ни превръща в идилопоклонници на себе си, задоволява само собствените си угоди. Виктимизмът подтиква да се мисли, че „никой не ни разбира или чувства онова, което ние чувстваме“. Песимизмът „вижда всичко черно“. Мислейки така – изтъкна папата -  това което със сигурност няма да се върне е надеждата

Намираме се в глад за надежда и имаме нуждата да оценим дара на живота, дара, който е всеки един от нас. Затова се нуждаем от Светия Дух, дар Божий, който ни изцелява от нарцисизма, виктимизма и песимизма.

Ела Душе Свети

След като припомни истинския смисъл на дара и неговите врагове, папата отправи молитва към Светия Дух.

Свети Душе, памет Божия, съживи в нас спомена за получения дар. Освободи ни от парализата на егоизма и разпали в нас надеждата да служим и вършим добро. Защото по-лошо от тази криза, е само драмата да я пропилеем, затваряйки се в себе си. Ела, Свети Душе: Ти, който си хармония, направи ни строители на единството; Ти, който винаги се даряваш, дай ни смелостта да излезем от себе си, да се обичаме и да си помагаме, да станем едно единствено семейство. Амин

*******

Предлагаме пълният текста на проповедта на папа Франциск

Има различни харизми, но един само е Духът“ (1Кор. 12, 4), пише апостол Павел до Коринтяни. И продължава: „има различни служби, но Господ е един и същ; има и различни действия, но Бог е един и същ, Който върши всичко у всички“ (стт. 5-6). Различни-един: свети Павел настоява да постави заедно двете думи, които сякаш се протипоставят. Иска да ни каже, че Светия Дух е онзи „един“, който поставя заедно „различните“; и че Църквата се е родила така: ние, различни, обединени от Светия Дух.

Нека се завърнем в началото на Църквата, в деня на Петдесятница. Нека да погледнем към Апостолите: сред тях има обикновени хора, свикнали да живеят от труда на ръцете си, като рибарите, но сред тях е също Матей, който бе митар, събирач на данъци. Има различни произходи и социални контексти, еврейски и гръцки имена, кротки и пламенни характери, различни виждания и чувствителности. Исус не ги промени, не ги уеднакви, правейки ги серийни модели. Остави техните различия и сега ги обединява, помазвайки ги със Светия Дух. Единството идва с помазанието. На Петдесятница, Апостолите разбират обединителната сила на Духа. Виждат я със своите очи, когато всички, въпреки, че говорят различни езици, сформират един само народ: Божия народ, оформен от Духа, който тъче единството с нашите различия, който дава хармония, защото е хармония.

Нека се върнем към нас, днешната Църква. Можем да се запитаме: „Какво ни обединява, върху какво се основава нашето единство?“. Също сред нас има различия, например на мнения, на избор, на чувствителност. Изкушението винаги е това да защитаваме с меч нашите идеи, смятайки ги добри за всички, и разбирайки се само с тези, които мислят като нас. Но тава е една вяра по наш образ и не е това, което иска Духа. Тогава може да се замислим, че онова, което ни обединява са същите неща в които вярваме и същите поведения, които практикуваме. Но има нещо повече: началото на нашето единство е Светия Дух. Той ни припомня, че преди всичко сме възлюбени чеда Божии. Духът идва при нас, с всички наши различия и мизерии, за да ни каже, че имаме един само Господ, Исус, и един само Отец, и че затова сме братя и сестри! Нека да тръгнем от тук, нека гледаме на Църквата, както го прави Духа, а не както го прави света. Светът ни вижда отдясно и отляво; Светия Дух ни вижда от Отца и от Исус. Светът вижда консерватори и прогресисти; Духът вижда чеда Божии. Светския поглед вижда структурите, които да направи ефикасни; духовния поглед вижда брята и сестри, просещи милосърдие. Духът ни обича и познава мястото на всеки в цялостта: за Него не сме карнавални конфети, носени от вятъра, а незаменими парченца от неговата мозайка.

Нека се завърнем към деня на Петдесятница и да открием първото дело на Църквата: известието. И въпреки това виждаме, че Апостолите не подготвят една стратегия, нямат пастирски план. Можеха да разделят по групи хората, според различните народи, да говорят първо на близките, а после на далчните. Мажеха също да изчакат малко, за да възвестяват и междувременно да задъблочат поученията на Исус, за да избегнат рисковете. Не. Духът не иска споменът за Учителя да бъде култивиран в затворени групи, в горници, където човек се наслаждава на „изграждането на гнезда“. Той отваря, възобновява, тласка отвъд вече казаното и вече направеното, отвъд пределите на една плаха и предпазлива вяра. В света, без компактна настройка и изчислена стратегия, нещата се провалят. В Църквата обаче, Духа гарантира единството на тези, които възвестяват. И Апостолите отиват: неподготвени, залагат, излизат. Вдъхновява ги едно единствено желание: да дарят онова, което са получили.

Така най-накрая разбираме коя е тайната на единството, тайната на Духа. Дарът. Защото Той е дар, живее дарявайки се и по този начин ни държи заедно, правейки ни съучастници на същия дар. Важно е да се вярва, че Бог е дар, че не се държи взимайки, а дарявайки. Защо е важно? Защото от това как разбираме Бог, зависи нашия начин да бъдем вярващи. Ако си представяме един Бог, който взима и налага, също ние ще искаме да взимаме и да налагаме: да заемаме пространства, да изискваме значимост, да търсим властта. Но ако имаме в сърцето си Бог, който е дар, всичко се променя. Ако осъзнаем, че това, което сме е негов дар, безвъзмезден и незаслужен дар, тогава ще искаме да направим живота си един дар. И обичайки смирено, служейки безвъзмездно и с радост, ще предложим на света истинския образ на Бог. Духът, живата памет на Църквата, ни припомня, че сме родени от един дар и, че растем дарявайки се; не съхранявайки се, а дарявайки се.

Скъпи братя и сестри, нека се вгледаме вътре в нас и да се запитаме, какво ни пречи, за да се дарим. Има трима врагове на дара, винаги стоят свити до вратата на нашето сърце: нарцисизма, виктимизма и песимизма. Нарцисизма ни превръща в идилопоклонници на себе си, задоволява само собствените си угоди. Нарицисиста мисли: „Животът е хубав, ако аз имам полза“. И така стига до там, казвайки: „Защо да се даря на другите?“. В тази пандемия, колко наранява нарцисизма, затварянето в собствените нужди, безразлични към тези на другите, непризнаването на собствените слабости и грешки. Но също и втория враг, виктимизма е опасен. Виктимистът се оплаква всеки ден от ближния: „Никой не ме разбира, никой не ми помага, никой не ме иска, всички са ядосани с мен!“. И така неговото сърце се затваря, докато се пита: „Защо другите не се даряват на мен?“. В драмата, която живеем колко е лош виктимизма! Да се мисли, че никой не ни разбира и чувства онова, което чувстваме ние. И накрая песимизма. Тя литанията е ежедневна: „Нищо не е наред, общестсвото, политиката, Църквата...“. Песимистът е ядосан със света, но остава неподвижен и мисли: „Междувременно, каква е ползата от даряването? Безполезно е“. Сега, в голямото усилие да се започне отново, колко е вреден песимизма, да се вижда всичко черно, да се повтаря, че нищо няма да се върне повече както преди! Мислейки така, това което със сигурност няма да се върне е надеждата. Намираме се в глад за надежда и имаме нуждата да оценим дара на живота, дара, който е всеки един от нас. Затова се нуждаем от Светия Дух, дар Божий, който ни изцелява от нарцисизма, виктимизма и песимизма.

Нека Му се помолим: Свети Душе, памет Божия, съживи в нас спомена за получения дар. Освободи ни от парализата на егоизма и разпали в нас надеждата да служим и вършим добро. Защото по-лошо от тази криза, е само драмата да я пропилеем, затваряйки се в себе си. Ела, Свети Душе: Ти, който си хармония, направи ни строители на единството; Ти, който винаги се даряваш, дай ни смелостта да излезем от себе си, да се обичаме и да си помагаме, да станем едно единствено семейство. Амин