Търси

Vatican News

Мълчаливата молитва на папа Франциск на Кръстния път за Велики петък

На един празен, но озарен от факлите и кръста на Исус площад „Свети Петър“, папа Франциск предстоятелства традиционния Кръстен път за Велики петък: за първи път не на римския Колизеум, заради коронавируса. В центъра на размишленията бе болката и надеждата на многобройни невидими хора, които не се примиряват и сломяват пред злото.

Бенедета Капели – Светла Чалъкова – Ватикана

Via Crucis, Via Lucis. Кръст и Светлина: в болката на Исус, който умира е прераждането на човечеството, в неговото мъченичество е увереността за вечния живот. Ватиканската Базилика, мястото, където е погребан Свети Петър, тази година е сцената на Кръстния път: не е Колизеума, анфитеатъра посветен на паметта на мъчениците, а сърцето на християнството, превърнало се все повече в една домашна църква в това трудно време, белязано от коронавирус. Една епидемия, която причини отдалеченост, сълзи и самота, въпреки това там под кръста сме всички ние, сломени отхвърлени, мощни, всички равни в очите на Бог.

Бог чува дрезгавия глас на невидимите

На площада отново е поставено чудотворното дървено Разпятие на Сан Марчело, така както бе на същия площад преди две седмици, когато папа Франциск отправи молитва към Бог за края на пандемията. Там, в предверието на Базиликата, папата отново има пред себе си един празен площад, озарен от факлите, които бележат пътя на кръста. Един празен откъм хора площад, пълен с въпроси, с истина, с погледи, отправени към кръста, към който затворниците от затвора в Падуа, погледнаха, за да ни дарят на този Велики петък, своите мисли, за да се „разголят“ пред Господ, който знае всичко и ги познава добре. Един Бог, с прободени ръце и трънен венеч на главата, който винаги чува и ислушва „дрезгавия глас“ на хората, които обитават този невидим свят; хора, които живеят в сянката, които са почувствали чара на злото и са понесли най-тежките последици; хора, които в принудата почувстваха копнежа да свободата, която полъхва от Евангелието, елеят на Исус върху раните на сърцето, надеждата във Възкресението, проблясваща в случайните срещи, в милосърдната прегръдка на Бог. Франциск слуша, моли се и в края на всяко размишление, в края на Кръстния път, дава своята благословия. Молитвени думи в отговор на многобройните страдащи гласове на онези, които жевеят в тишината на затворите, но също за страданията на един свят, който в пандемията, се оказа изгубен.

Благодатта на сълзите

Кръстът е носен от киринейците, днешните Петър и Варава. Пръв е Микеле, бивш затворник, който чувства всичко това върху себе си. Днес е едни изцелен човек, но думите на първото размилшение, са спомен за неговия живот. „Разпри го“ е викът на тълпата, на пръвата спирка на Кръстния път, която осъжда Исус, един вик, който все още и днес не угасва, а се засилва, едно разпятие, което доживотните затворници изпитват върху себе си, и въпреки това – пише затворникът – е видяно като „спасение“.

Живот, който не се предава на злото

Тежестта на кръста на родители, които преживяват загубата на своята дъщеря, убита от един безмилостен човек, е голяма. Но именно в отчаянието – пишат – „Господ идва насреща ни“, дарявайки ни благодатта да се обичаме като съпрузи, подкрепяйки се един друг, макар и с трудност. Техният живот не е сломяване пред злото, а точно обратното, той е отворена врата за онзи, които има нужда, защото любовта Божия поражда живот.

Падението, което е смърт

Исус пада за първи път: върху Него е тежестта на неправдите на всички нас. Неправда, като тази да се отнеме живота на един човек; неправда, като това да се вярва, че в света не съществува добротата, и само при мисълтта за това – пише една затворничка – си вече мъртъв вътре в теб.

Остриетата в сърцето

Кръстът преминава в ръцете на няколко лекари и медицински служители от Ватиканската здравна служба, ангажирани в грижата за болните от коронавирус. Ръце, които помагат и събират болката. Болка, като тази на Майката, на Мария от нашите дни, принудена да съжителства с острието, което пробожда сърцето. Едно острие, направено от осъждания и омраза, която тя отхвърля с огромната си любов за осъдения син, а в нейния поглед се долавя решимостта, да не го оставя да се чувства сам. В затвора влиза също Симон Киринееца, онзи, който помага на Исус да носи кръста, който отхвърля закона на глутницата, вслушвайки се в своята съвест“. Неговата милувка е кутия със сладки – най-скъпото, което притежава – дарена на съпругата на неговия съкилийник, на първата среща в затвора. Жестове, които пораждат в сърцето желанието да станеш „киринеец в радостта“.

Надеждата е да съберем парченцата

Сред Йерусалимските жени е и тя, дъщерята на един осъден на доживотен затвор човек: „първата от многото жертви, на моя баща“, пише тя, принудена да заличи своето детство, да „обикаля Италия на затворите“. И въпреки това, „за онези, като нас – пише още – надеждата е задължителна“. Исус пада за трети път. И пада, разбивайки се на хиляди парчета, един човек, който не присъства на най-важните моменти от живота на своите деца, който е станал дядо в затвора, но не губи надеждя за утрешния ден.

„Хубавото е, че тези парченца все още могат да се съберат. Не е лесно: но единственото нещо, което тук вътре, има все още някакъв смисъл“, пише той.

Облечени в светлина

Пред голата истинта всички бягаме, скривайки се зад маските на почтенността. Но Исус винаги изненадва, както изненадват „тези хора, понякога неспособни да разберат стореното зло, като децата – подчертава една възпитателка – които все още могат да бъдат оформени и спасени. Изненадва чувството, да не се чувстваме изоставени дори пред едно същество „изпълнено с гняв, болки и злоба“. Изкушения, които също свещеникът може да изпита, но „провиснал на кръста, моето свещенство се озари“: пише един осъден, и след това оправдан свещеник. Разказва за тежките като пирони думи, решимостта за десет години да живее кръста, с изкушението да сложи край на всичко, със срама, който омърсява всичко. При оправданието са също киринейците, които не са изчезнали и се молят също за тези, които го обвиняват.

Човекът не е стореното зло

Исус умира на кръста заради едно покварено решение. Строгостта на присъдата, поставя на тежко изпитание надеждата в човека – пише един магистрат – затова е необходимо да се научим да разпознаваме човекът, който стои зад вината. Също като осъдени, сме чеда на едно и също човечество. Затворници, които са учители за един монах доброволец. На един затвор, който погребва живи хората, отговаря взимайки ги в ръцете си, защото във всеки един от тях е винаги Исус, дори и неговата памет да е „окаляна“. Да се приеме човека, премествайки погледа от извършената грешка, е пътя, за да се възроди доверието и да се преоткрие силата, да се предадеш на доброто.

Папата взима кръста

На последната спирка, Франциск държи в ръце кръста, връчен му от един медицински служител. Размишлението е от един полицай в затвора. „Правя всичко възможно да защитавам надеждата на отчаяния човек – подчератава – който е готов отново да бъде отхвърлен след затвора. С Бог никой грях не ще има последната дума“. С тези думи с аромат на надежда завършват размишленията, безялани от болката, но отворени за прераждането, което само в Бог може да намери смисъл.

Възпоменание на Страданието Господне

Няколко часа по-рано, папа Франциск оглави службата за Възпоменанието на Страданието Господне във ватиканската базилика. В началото на богослужението папата се простря пред дървеното Разпятие на Сан Марчело, покрито с червена драперия. Прострян на земята, папа Франциск изглежда така, сякаш наистина носи всичката болка на света, измъчен през тази 2020 от разпространението на един малък и невидим враг, сеещ болка и смърт. „Пандемията от коронавирус, ни събуди рязко от най-голямата опасност, която винаги е заплшвала инивидите и човечеството: илюзията за всемогъщество“, каза отец Канталамеса, проповедник на Папския Дом, който предложи своето размишление по време на службата. Братът капуцин припомни на всички нас, че „сме смъртни, и че военната сила и технологията не са достатъчни, за да ни спасят. Понякога – каза той – Бог обърква нашите проекти, нашето спокойствие, за да ни спаси от пропаста, която не забелязваме. Не е Бог този, който с коронавируса, хвърли четката върху стенописа на нашата горделива технологична цивилизация“.

Възпоменание на Страданието Господне
11 Април 2020, 10:30