Търси

Vatican News

Папата се моли за края на пандемията: Господи, не ни оставяй на произвола на бурята

Франциск предстоятелства един исторически молитвен момент пред базиликата „Свети Петър“, с един празен площад, но следват от католиците от целия свят, все по-заплашен от разпространението на Covid-19. „Господи, благослови света, дари здраве на телата и утеха на сърцата“, знаем, „че Ти се грижиш за нас“, каза папата преди обожаването на Пресветото Тайнство и Благословията „Urbi et Orbi“, с възможността да се получи пълна индулгенция

Амедео Ломонако – Светла Чалъкова – Ватикана

Тази вечер погледът на цял свят бе отправен към един празен и мокър от дъжда площад „Свети Петър“, обгърнат от една тишина, в която отекваха милионите молитви и всеобщата нужда от надежда. Към развълнувания глас на папа Франциск се присъедини неспокойния полъх на земята, в терзание за пандемията, която в това Великопостно време, сякаш засенчва и спира бъдещето. От 18 ч. универсалността на молитвата и духовното единство придадоха хорален тимбър на надеждите на Божия народ, с Франциск, мост между нуждаещата се от отговор земя и небесата, от които да го поискаме. Измъченото, но отправено в молитва към Бог човечество, изживя това изключително събитие, предадено пряко по цял свят, от Ватикан Медиа, чрез средствата за комуникация. Изслуша Словото Божие, с кадри, които бавно показваха, ридувайки ги, двете свещени „икони“, скъпи за Рим, и благодарение на папата, станали известни по цял свят: тази на Дева Мария, здраве на римския народ, почината от веки в базиликата „Санта Мария Маджоре“ и дървеното Разпятие, намиращо се в църквата „Сан Марчело ал Корсо“, който спасява Рим от „голямата чума“ и пред който Франциск коленичи на 15 март. Думите на Франциск след Евангелието, придружени от дъжда, се свързаха със сенките, но също със светлините от тези дни, белязани от страдания, страхове и свидетелства за истинска хуманност, които се разспростира сред нации и Континенти. Предлагаме ви пълният текст на проповедта на папа Франциск.

*******************

„Като настъпи вечерта“ (Мс. 4, 35). Така започва Евангелието, което чухме. От седмици вече изглежда, че е настъпила вечерта. Огромен мрак се е спуснал над нашите площади, улици и градове; превзе живота ни, запълвайки всичко с една заглушаваща тишина и с една мрачна празнота, която парализира всяко нещо при неговото преминаване: усеща се във въздуха, усеща се в жестовете, казват го погледите. Озовахме се уплашени и изгубени. Както учениците от Евангелието бяхме изнанадани от една неочаквана и яростна буря. Осъзнахме, че сме в една и съща лодка, всички уязвими и дизориентирани, но същевременно толкова важни и необходими, всички призовани да гребем заедно, всички нуждаещи се от взаимна утеха. В тази лодка... сме всички. Като онези ученици, които говорят с един глас и в терзанието, казват: „Загубени сме“ (ст. 38), така също ние разбрахме, че не можем да вървим всеки за своя сметка, а единствено заедно.

Много е лесно да се разпознаем в този разказ. Онова, което е трудно да разберем е поведението на Исус. Докато учениците са естествено разтревожени и отчаяни, Той стои на кърмата, в частта на лодката, която първа потъва. И какво прави? Въпреки суматохата, Той спи спокойно, изпълнен с вяра в Отца – това е единствения път, в който виждаме Исус да спи -. Когато след това бива събуден и след като утихват вятъра и водата, се обръща към учениците с порицателен тон: „Защо се страхувате? Още ли нямате вяра?“ (ст. 40).

Нека се опитаме да разберем. В какво се състои липсата на вяра в учениците, която се противопоставя на доверието на Исус? Те не бяха престанали да вярват в Него, именно затова Го призовават. Но нека видим, какво искат: „Учителю, нима не Те е грижа, че загиваме?“ (ст. 38). Нима не Те е грижа: мислят, че Исус не се интерисува от тях, че не Го е грижа за тях. Сред нас, в нашите семейства, едно от нещата, което най-много наранява е когато чуем: „Не те ли е грижа за мен?“. Това е една фраза, която наранява и развихря бури в сърцето. Засегна дълбоко също Исус. Защото никой повече от Него го е грижа за нас. И в действителност, веднъж призован, Той спасява своите обезсърчени ученици.

Бурята разобличава нашата уязвимост и показва онези фалшиви и повърхностни сигурности, с които сме си изградили нашите програми, проекти, нашите навици и приоритети. Показва ни как сме приспали и изоставили онова, което подхранва, подкрепя и дава сила на нашия живот и на нашата общност. Бурята разкрива всички намерения да се „опакова“ и забрави онова, което подхрани душата на нашите народи; многобройни са опитите да се упои с привидно „спасителни“ привички, неспособни да се апелират към нашите корени и да ни възвърнат паметта на нашите възрастни, лишавайки ни така от необходимия имунитет, за да се справим с несгодите.

С бурята, падна гримът на онези стереотипи, с които маскирахме нашето „его“, винаги обезпокоени за нашия имидж; и се разкри, отново, онази (благословена) обща принадлежност, от която не можем да се откъснем: принадлежността като братя.

„Защо се страхувате? Нима нямате още вяра?“. Господи, твоето Слово тази вечер ни докосва дълбоко и засяга всички ни. В този наш свят, който Ти обичаш повече от нас, се бяхме запътили с голяма скорост, чувствайки се силни и способни на всичко. Алчни за печалбата, бяхме погълнати от нещата и зашеметени от бързината. Не се спряхме пред твоите призиви, не се осъзнахме пред планетарните войни и несправедливости, не чухме вика на бедните, на нашата тежко болна планета. Продължихме необезпокоени, мислейки си, че ще останем винаги здрави в един болен свят. Сега, докато сме в бурното море, те умоляваме: „Събуди се Господи!“.

„Защо се страхувате?“ Нима нямате още вяра?“. Господи, ти ни отправяш един апел, един апел на вярата. Който не е толкова да вярваме, че Ти съществуваш, а да дойдем при Теб и да Ти се доверим. В тези Велики пости отеква твоя спешен призив: „Обърнете се“, „завърнете се при мен с цялото си сърце“. Призоваваш ни да се възползваме от това време на изпитание, като време на избор. Не е време за твоята преценка, а за нашата преценка: времето да изберем какво има значение и какво е преходно, да отделим онова, което е необходимо от онова, което не е. Това е времето на обърнем посоката на живота към Теб, Господи, и към другите. И да можем да вземем за пример многобройните другари по пътя, които, в страха, реагираха, давайки живота си. Това е действащата сила на Духа излята и оформена в смели и щедри посвещения. Това е живота на Духа способен да изкупи, да валоризира и да покаже, как нашия живот е изтъкан и подкрепян от обикновени хора – по принцип забравени – които не са цитирани в заглавията на вестниците или списанията, нито на големите шоу подиуми, но, несъмнено, днес пишат решаващите събития на нашата история: лекари, медицински работници, продавачи в супермаркетите, чистачите, гледачки, превозвачи, силите на реда, доброволците, свещениците, богопосветените и много, много други, които разбраха, че никой не може да се спаси сам.

Пред страданието, с което се измерва истинското развитие на нашите народи, откриваме и изпитваме свещеническата молитва на Исус: „всички да бъдат едно само нещо“ (Йоан 17, 21). Колко хора упражняват всеки ден търпението и вдъхват надеждата, опитвайки се да не сеят паника, а споделена отговорност. Колко бащи, майки, баби и дядовци, учители, показват на нашите деца, с малки и всекидневни жестове, как да се справят и да преодолеят една криза, приспособявайки навиците, вдигайки погледите и насърчавайки молитвата. Колко хора се молят, поднасят жертви и се застъпват за благото на всички. Молитвата и мълчаливото служение: това са нашите победонсни оръжия.

„Защо се страхувате? Нима нямате още вяра?“. Началото на вярата е да се открием нуждаещи от спасение. Не сме самодостатъчни, сами потъваме: имаме нужда от Господ, както древните мореплаватели от звездите. Нека поканем Исус в лодките на нашия живот. Нека му представим нашите страхове, за да ги победи. И както учениците ще изпитаме, че с Него на борда, няма да потънем. Защото тази е силата на Бог: да превърне в добро, всичко онова, което се случва, дори и лошите неща. Той носи мир в нашите бури, защото с Бог живота никога не умира.

Господ ни предизвиква и насред нашата буря ни приканва да разбудим и активираме солидарността и надеждата, способни да дадат стабилност, подкрепа и значение в тези часове, в които всичко изглежда потъва. Господ се събужда, за да събуди и съживи нашата пасхална вяра. Още имаме една котва: в неговия кръст бяхме спасени. Имаме един шлем: в неговия кръст бяхме изкупени. Имаме една надежда: в неговия кръст бяхме изцелени и прегърнати, та нищо и никой да не ни раздели от неговата изкупителна любов. Сред изолацията, в която изпитваме липсвата на обичта и срещите, изпитваме липсата на много други неща, нека отново чуем вестта, която ни спасява: Той възкръсна и живее до нас. Господ ни предизвиква от своя кръст да намерим живота, който ни очаква, да погледнем към онези, които ни призовават, да укрепим, разпознаем и насърчим благодатта, която обитава в нас. Нека не угасваме тлеещото пламъче (Ис. 42,3), което никога не се разболява, и нека позволим да се разпали надеждата.

Да прегърнем неговия кръст, означава да намерим смелостта да приемем всички противоречия на нашето време, изоставяйки за момент нашият стремеж за всемогъщество и за притежание, за да направим място на креативността, която само Духа е способен да породи. Означава да намерим смелостта да отворим пространство, където всички могат да се чувстват призвани и да спомогнем за нови форми на гостоприемство, братство и солидарност. В неговия кръст бяхме спасени, за да приемем надеждата и да позволим тя да укрепи и подкери всички мерки и възможни пътища, които могат да помогнат да се опазим и да опазваме. Да приемем Господ, за да приемем надеждата: тази е силата на вярата, която освобождава от страха и дава надежда.

„Защо се страхувате?“ Нима нямате още вяра?“. Скъпи братя и сестри, от това място, което разказва за непоклатимата вяра на Петър, тази вечер бих искал да ви поверя всички на Господ, чрез застъпничеството на Дева Мария, здраве на неговия народ и морска звезда в бурята. От тази колонада, която прегръща Рим и света, нека слезе над вас, като утешителна прегръдка, благословията Божия. Господи, благослови света, дари здраве на телата и утеха на сърцата. Ти искаш от нас да не се страхуваме. Но нашата вяра е слаба и сме страхливи. Но Ти, Господи, не ни оставяй на произвола на бурята. Кажи ни отново: „Не се страхувайте“ (Мт. 28, 5). И ние, заедно с Петър, „ще ти възложим всичките си грижи, защото знаем, че Ти се грижиш за нас“ (1Пт. 5,7).

27 Март 2020, 19:30