Послание на папата за Световния ден на социалните комуникации 2020
„Историите могат да ни помогнат да разберем и да кажем кои сме", защото "човекът е разказващо същество", което трябва да се "облече“ в истории, за да защити своя живот", пише папата в посланието, публикувано на днешния литургичен празник на Свети Франциск Салски, покровител на католическите журналисти. Послание, което преминава отвъд журналистическата професия, както направи в първото си послание за социалните комуникации през 2014 г., когато проследи идеалната връзка между евангелската фигура на Добрия самарянин и съвременната мисия на „добрите комуникатори“.
Предлагаме пълния текст на папското послание:
„За да разказваш на сина си и на внука си“ (Изх.10,2). Животът става история.
Бих искал да посветя тазгодишното послание на темата за разказването на истории, защото вярвам, че за да не се изгубим, трябва да вдъхнем истината от добрите истории: истории, които изграждат, а не унищожават; истории, които помагат да се намерят корените и силата да се движим заедно напред. В хаоса от гласовете и посланията, които ни заобикалят, имаме нужда от човешки разказ, който ни говори за нас и за красотата в нас. Разказ, който знае как да гледа на света и на събитията с нежност; който говори, че сме част от жива тъкан; който разкрива преплитането на нишките, с които сме свързани помежду си.
1.Тъкачи на истории
Човекът е разказващо същество. Още от малки изпитваме глад за истории, както сме гладни за храна. Независимо дали са под формата на приказки, романи, филми, песни, новини ..., историите влияят на нашия живот, дори ако не го съзнаваме. Често решаваме кое е правилно или грешно въз основа на героите и историите, които сме приели. Историите оставят следи в нас, оформят нашите вярвания и поведение, те могат да ни помогнат да разберем и да кажем кои сме.
Човекът не е единственото същество, което се нуждае от дрехи, за да покрие собствената си уязвимост (срв. Бит. 3:21), но е единственото, което трябва да разкаже себе си, „да се облече" в истории, за да запази своя живот. Ние не тъчем само дрехи, а и истории: всъщност, човешката способност да "тъче" води както до тъкани, така и до текстове. Историите от всички времена имат общ „стан“: структурата включва „герои“, дори ежедневни, които преследвайки една мечта се сблъскват с трудни ситуации, борят се със злото, водени от сила, която ги прави смели, тази на любовта. Потопявайки се в историите, можем да намерим мотивации да посрещнем предизвикателствата на живота.
Човекът е разказващо същество, защото е същество в развитие, което се открива и обогатява в сюжетите на своите дни. Но още от началото, нашата история е застрашена от историята на злото.
2. Не всички истории са добри
„Ако ядете, ще бъдете като Бог“ (Бит. 3, 4): изкушението на змията вмъква в сюжета на историята възел, труден за разплитане. „Ако притежаваш, ще станеш, ще достигнеш…“, шепти и до днес онзи, който използва т. нар. сторителинг (storytelling) за струментализиране. Колко истории ни наркотизират, убеждавайки ни, че за да сме щастливи, непрекъснато трябва да имаме, да притежаваме, да консумираме. Не се досещаме, колко ставаме алчни за сплетни и клюки и колко насилие и лъжа консумираме. Често, на комуникационните станове, вместо конструктивни истории, които са свързващ елемент за социалните връзки и културната тъкан, се създават разрушителни и провокативни истории, които износват и разчупват крехките нишки на съжителството. Събирайки заедно непроверена информация, повтаряйки банални и лъжливо убеждаващи изказвания, прокламирайки омраза, не се тъче човешка история, се съблича достойнството на човека.
Но докато историите, използвани за инструментализиране и за власт имат кратък живот, добрата история е в състояние да прекрачи границите на пространството и времето. Въпреки дистанцията на времето тя остава актуална, защото подхранва живота. В епоха, в която фалшифицирането става все по-изтънчено, достигащо до експоненциални нива дийпфейк (deepfake), ние се нуждаем от мъдрост, за да приемем и създаваме красиви, истински и добри истории. Нуждаем се от смелост, за да отблъснем лъжливите и злите истории. Нуждаем се от търпение и проницателност, за да преоткрием истории, които ни помагат да не загубим нишката между многото разкъсвания на днешния ден; истории, които разкриват истината за това кои сме, дори в пренебрегвания героизъм на ежедневието.
3. История от истории
Свещеното Писание е История от истории. Колко истории, народи, хора ни представя то! Показва ни още от самото начало един Бог, който е създател и същевременно разказвач. Той произнася своето Слово и нещата съществуват (Бит. 1). Чрез своето разказване Бог призовава към живот нещата, и в кулминацията, създава мъжа и жената, като свои свободни събеседници, родители на историята заедно с Него. В един Псалм, създанието разказва на Създателя: „Защото Ти си устроил моята вътрешност и си ме изтъкал в майчината ми утроба. Славя Те, защото съм дивно устроен. Не са били скрити от Тебе костите ми, когато съм бил създаван тайно, избродиран в дълбочината на утробата (138, 13-15). Ние не сме родени завършени, а се нуждаем да бъдем постоянно „тъкани“ и „бродирани“. Животът ни бе дарен като призив да продължаваме да тъчем онова „прекрасно чудо“ което сме.
В този смисъл Библията е голямата история на любовта между Бог и човечеството. В центъра стои Исус: неговата история води до реализирането на Божията любов за човека и същевременно историята на любовта на човек за Бог. По този начин човекът ще бъде призован, от поколение на поколение, да разказва и да помни най-важните епизоди от тази История от истории, способни да предават смисъла на това, което се е случило.
Заглавието на това Послание е заимствано от старозаветната книга Изход, важен и основен библейски разказ, който показва намесата на Бог в историята на неговия народ. Когато поробените израилеви синове викат към Него, Бог Чу стенанията им и си спомни за Своя завет с Авраам,Исаак и Иаков“ (Изх. 2, 24-25). От паметта на Бог се поражда освобождението от подтисничеството, което се реализира чрез знамения и чудеса. И точно в този момент Бог посочва на Мойсей смисъла на всички тези знамения: „за да разказваш в ушите на сина си и на внука си това що направих на египтяните, и знаменията, които показах между тях, та да познаете, че Аз съм Господ!“ (Изх. 10, 2). Опитът от книгата Изход ни учи, че познанието на Бог се предава преди всичко разказвайки, от поколение на поколение, как Той продължава да ни се представя. Бог на живота се комуникира, разказвайки живота.
Сам Исус говореше за Бог се с абстрактни слова, а с притчи, кратки разкази от ежедневието. Тук животът става история, а след това, за слушателя, историята се превръща в живот: този разказ влиза в живота на онзи, който служи и го преобразява.
Също Евангелията, не случайно, са разкази. Докато ни информират относно Исус, те ни „уподобяват“ на Него: Евангелието иска от читателя да участват в същата вяра, за да сподели същия живот. Евангелието според Йоан ни казва, че Разказвачът пар екселанс – Словото, Думата – стана разказ: „Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го разказа“ (Йоан 1, 18). Използвах термина „разказа“, защото гръцката дума εξηγησατο (екзегезато) може да бъда преведена както с „откри“, така и с „разказа“. Бог лично се вплете в нашата човешка природа, давайки ни по този начин нов начин за тъчем нашите истории.
4. История, която се подновява
Историята на Христос не е наследство от миналото, това е нашата история, винаги актуална. Тя ни показва, че Бог е приел човека, нашата плът, нашата история в сърцето, ставайки човек, плът и история. Казва ни също, че няма дребни или незначителни човешки истории. След като Бог става история, всяка човешка история в известен смисъл е божествена история. В историята на всеки човек Отца се отразява историята на Отца и неговия Син слязъл на земята. Всяка човешка история има неудържимо достойнство.Затова човечеството заслужава истории, които са на неговата висота, на онази главозамайваща и завладяваща височина, на която Исус се издигна.
„Вие - пише св. Павел – сте Христово писмо, произлязло чрез нашето служение, написано, не с мастило, но с Духа на живия Бог, не на плочи от камък, но на плочи от плът - на сърцето (2 Кор. 3: 3). Светият Дух, Божията любов, пише в нас. И пишейки, той влага в нас доброто, напомня ни го. Споменът означава „да се върнем“ в сърцето. Чрез делото на Светия Дух всяка история, дори и най-забравената, дори с най-изкривените редове, може да се вдъхнови, може да се прероди в шедьовър, да се превърне в притурка на Евангелието. Като Изповедите на св.Августин. Като Разказ за поклонника на св.Игнаций Лойола. Като История на душата на св.Тереза на Младенеца Исус. Както Годениците, като Братя Карамазови. Като безброй други истории, които възхитително разказват срещата между свободата на Бог и тази на човека. Всеки от нас знае различни истории, които ухаят на Евангелието, които свидетелстват Любота преобразяваща живота. Тези истории изискват да бъдат споделяни, разказвани, живяни във всяко време, с всеки език и с всякакви средства.
5. История, която ни обновява
Във всяка голяма история се съдържа и нашата история. Докато четем Писанието, историите на светците, както и текстове, които са успели да прочетат душата на човека и да покажат красотата й, Светият Дух е свободен да пише в сърцето ни, като обновява в нас спомена за това, което ние сме в очите на Бог. Когато възпоменаваме любовта, която ни е създала и спасила, когато любовта присъства в ежедневните ни истории, когато тъчем сюжетите на деня си с нишките на милосърдието, тогава обръщаме страницата. Вече не сме оплетени от съжаления и тъга, свързани с болезнен спомен, който затваря сърцата ни, а отваряйки се към другите, ние се отваряме за визията на Разказвача. Да разкажем нашата история на Бог, никога не е безполезно: дори ако хрониката на събитията остава непроменена, смисълът и перспективата се променят. Да се разкажем на Господ означава да влезем в полезрението на състрадателната Му любов към нас и към другите. Можем да Му разкажем историите, които живеем, да Му представим хора, да Му поверим ситуации. С Него можем да завържем тъканта на живота, съшивайки отново разделения и скъсвания. Колко много се нуждаем от това, всички!
С погледа на Разказвача - единствения, който има последната гледна точка - ние се приближаваме към главните герои, нашите братя и сестри в историята на днешния ден. Да, защото никой не е статист на световната сцена и историята на всеки е отворена за евентуална промяна. Дори когато разказваме за злото, можем да се научим да оставяме пространство за изкупление, можем също да разпознаем динамиката на доброто сред злото и да му дадем пространство.
Затова не става въпрос да следваме логиката на сторителинга, нито да създаваме или рекламираме себе си, а да помним какво сме в очите на Бог, да свидетелстваме онова, което Духът пише в сърцата, да разкажем на всеки, че неговата история съдържа прекрасни чудеса. За да направим това, нека се поверим на една жена, която е изтъкала човешката същност у Бог в утробата си и, казва Евангелието, сплела е всичко, което й се е случило. Мария пазеше всички тия думи, и размишляваше за тях в сърцето си (Лк 2:19). Нека просим помощ от нея, която успя да развърже възлите на живота със смирената сила на любовта.
(dg/svt/vatn)
