Търси

Vatican News
Папа Франциск на площад Свети Петър Папа Франциск на площад Свети Петър 

Послание на папа Франциск за 53-ия Световен ден на мира

„Мирът като път на надеждата: диалог, помирение и екологично обръщане“ е темата на посланието на папата по повод 53-ия Световен ден на мира, който се отбелязва на 1 януари 2020.

За папа Франциск, „надеждата е добродетелта, която ни задвижва, дава ни крила да продължим напред“, дори когато препятствията изглеждат непреодолими“: войни, извращението и злоупотребата с власт, недоверието и страха. „Трябва да преследваме пътя на истинското братство, основан на нашия общ произход от Бог и упражнявано в диалога и взаимното доверие”, призовава папата, защото „желанието за мир е дълбоко вписано в човешкото сърце“. Оттук и неговия апел за „моралното съзнание и лична и политическа воля“, защото мира се ражда от човешкото сърце, а политическата воля винаги трябва да бъде укрепвана, за даде началото на нови процеси, които помиряват и обединяват хора и общности“. Франциск апелира и за “екологичното обръщане“, което води към нов поглед към живота и към Земята, дарена ни от Бог. „Пътят на помирението – подчертава Франциск в последната глава от Посланието – изисква търпение и надежда. Необходимо е да вярваме в него, вдъхновявайки се от любовта на Бог за всеки един от нас: една освобождаваща, безгранична, безвъзмездна и неуморима любов“. Предалагаме пълния текст на папското послание.

1.Мирът, път на надеждата в лицето на препятствия и изпитания
Мирът е ценно благо, обект на нашата надежда и стремеж на цялото човешко семейство. Като човешко отношение нашата надежда за мир е белязана от екзистенциална ангажираност, даваща възможност настоящето, дори когато е изпълнено с трудности, да бъде „живяно и прието, когато има цел, когато сме уверени в тази цел, и когато тази цел е достатъчно голяма, за да оправдае усилията на пътуванетe“[1]. Така надеждата е добродетелта, която ни вдъхновява и ни кара да вървим напред, дори когато препятствията изглеждат непреодолими.
Нашата човешка общност носи в паметта и в плътта си белезите на все по-опустошителни войни и конфликти, които засягат най-вече бедните и уязвимите. Цели нации се борят, за да отхвърлят веригите на експлоатацията и корупцията, които подклаждат омраза и насилие. Дори и днес на много мъже и жени, млади и стари са отказани достойнството, физическия интегритет, свободата, включително религиозната свобода, обществената солидарност и надеждата в бъдещето. Мнозина се оказват невинни жертви на болезнено унижение и изключване, скръб и несправедливост, да не споменаваме травмата, породена от систематични злостни атаки срещу народа им и близките им.
Потресаващите изпитания, породени от граждански и международни конфликти, често утежнявани от безмилостно насилие, оставят траен ефект върху тялото и душата на човечеството. Всяка война е форма на братоубийство, която унищожава вроденото призвание на човешкото семейство към братството.
Войната, както знаем, често започва с невъзможността да се приеме различността на другите, което насърчава желанието за притежание и волята за господство, родени от егоизъм и гордост, омраза и желание да се окарикатури, изключи и дори унищожи другият. Войната се подхранва от изкривени взаимоотношения, от хегемонични амбиции, от злоупотреба с властта, от страха от другите и приемането на различността като пречка, а те от своя страна се влошават от изпитанията на войната.
Както отбелязах по време на неотдавнашното си апостолическо пътуване до Япония, нашият свят е парадоксално белязан от „изкривена дихотомия, която се опитва да защити и гарантира стабилност и мир чрез фалшиво чувство за сигурност, поддържано от манталитета на страх и недоверие, което води до отравяне на взаимоотношенията между народите и възпрепятстване на всяка форма на диалог. Мирът и международната стабилност са несъвместими с опитите да се използва като основа страхът от взаимно унищожаване или заплахата от тотално унищожение. Мирът и международната стабилност могат да бъдат постигнати единствено въз основа на глобална етика на солидарност и сътрудничество в услуга на едно бъдеще, оформено от взаимозависимостта и споделената отговорност на цялото човешко семейство от днес и утре“.[2]
Всяка заплашителна ситуация подхранва недоверие и кара хората да се оттеглят в собствената си безопасна зона. Недоверието и страхът отслабват взаимоотношенията и увеличават риска от насилие, създавайки порочен кръг, който никога не може да доведе до мирна връзка. Дори ядреното обезоръжаване може да създаде само илюзорна сигурност.
Не можем да твърдим, че поддържаме стабилност в света посредством страха от унищожение, в разклатения баланс, крепящ се на ръба на ядрена бездна и зазиdana зад стените на безразличието. В резултат на това се взимат социални и икономически решения, които водят до трагични ситуации, при които хората и творение се превръщат в ненужен боклук, вместо да бъдaт закриляни и пазени. [3] Как тогава да изградим път на мир и взаимното зачитане? Как да разчупим нездравия манталитет на заплахи и страх? Как да прекъснем текущата динамика на недоверие?
Трябва да преследваме истинско братство, основано на нашия общ произход в Бог и упражнено в диалог и взаимно доверие. Желанието за мир е дълбоко вписано в човешкото сърце и не бива да се примиряваме с нищо по-малко от това.

2. Мирът, път на изслушването, основано на паметта, солидарността и братството
Хибакуша, така се наричат оцелелите от атомните бомби, хвърлени върху Хирошима и Нагасаки, са сред онези, които в момента поддържат жив пламъка на колективната съвест, свидетелствайки пред последващите поколенията за ужаса на случилото се през август 1945 г. и на неописуемите страдания, които продължават дo ден днешен. Тяхното свидетелство събужда и запазва паметта на жертвите, така че човешката съвест да става все по-силна и да се изправи пред всяко желание за господство и унищожение: “Не можем да позволим на настоящите и бъдещите поколения да загубят спомена за случилото се тук. Това е памет, която грантира и насърчава изграждането на по-справедливо и братско бъдеще". [4]
Подобно на Хибакуша, много хора в днешния свят работят, за да гарантират, че бъдещите поколения ще запазят паметта за миналите събития, не само с цел да се предотврати повтарянето на същите грешки или илюзии, но и за да може тя, като плод на опита, да представлява корена и да подсказва пътя за настоящи и бъдещи решения в насърчаването на мир.
Нещо повече, - паметта е хоризонтът на надеждата. Много пъти, в мрака на войни и конфликти, припомнянето дори на един малък жест на солидарност, може да доведе до смели и дори героични решения. Тя може да отприщи нови енергии и да запали нова надежда в хората и общностите.
Тръгването по пътя на мира е предизвикателство, което става още по-сложно, защото интересите, заложени във взаимоотношенията между хора, общности и нации са многобройни и противоречиви. Преди всичко е необходимо да апелираме към моралната съвест и личната и политическа воля. Мирът излиза от дълбините на човешкото сърце и политическата воля трябва винаги да се обновява, така че да се намерят нови начини за примиряване и обединяване на индивиди и общности.
Светът не се нуждае от празни думи, а от убедени свидетели, миротворци, които са отворени за диалог, които отхвърлят изключването и манипулацията. В действителност не можем да постигнем траен мир без убеден диалог между мъже и жени, които търсят истината отвъд идеологии и различаващи се мнения. Мирът „трябва да се изгражда непрекъснато“;[5] това е пътуване, което изминаваме заедно в непрекъснато преследване на общото благо, истинността и спазването на закона. Вслушването един в друг може да доведе до взаимно разбиране и зачитане и дори да помогне да се разпознае във врага лицето на брата.
Така мирният процес изисква постояннен ангажимент. Да се търси истината и справедливостта, да се почете паметта на жертвите и да се отвори пътят, стъпка по стъпка, към споделената надежда, която е по-силна от желанието за отмъщение е начинание изискващо търпение. В общество, основано на закона, демокрацията може да бъде важна парадигма на този процес, при условие, че тя самата е основана на справедливост и ангажимент за защита правата на всеки човек, особено на слабите и маргинализираните и в постоянно търсене на истината.[6] Това е социално начинание, процес в развитие, в който всеки отговорно дава своя принос на всички нива на местната, националната и глобалната общност.
Както отбелязва свети Павел VI, този „двоeн стремеж към равенство и участие е насочен към насърчаване на демократично общество [...]. ... Това изисква възпитание в социалния живот, включващо не само познаването на правата на всеки човек, но и тяхната необходима корелация: разпознаването на собстевните задълженията по отношение на другите. Смисълът и практиката на дълга, сами по себе си, се обуславят от способността за самоконтрол и от приемането на отговорностите и ограниченията, поставени върху упражняването на свободата на хората или групите”.[7]
Разделенията в обществото, увеличаването на социалните неравенства и отказът да се използват средствата за осигуряване на цялостно човешко развитие застрашават стремежа към общото благо. Въпреки това търпеливите усилия, основани на силата на словото и на истината, могат да насърчат у хората способността за състрадание и творческа солидарност.
В нашия християнски опит ние постоянно си спомняме за Христос, Който даде живота си, за да ни примири един с друг (вж. Рим 5: 6-11). Църквата участва пълноценно в търсенето на справедлив ред, като продължава да служи на общото благо и да подхранва надеждата за мир чрез предаване на християнските ценности, моралното учение и чрез своята социална и образователна дейност.

3. Мирът, път на помирение в братско общение
Библията, особено в думите на пророците, напомня на хората и народите за Божия завет с човечеството, който изисква да се откажем от желанието си да доминираме над другите и да се научим да виждаме един в друг личности, Божи синове и дъщери, братя и сестри. Никога не бива да ограничаваме визията си за другите в това, което биха казали или направили, а трябва да ги ценим за обещанието, което въплъщават. Само ако изберем пътя на зачитането, ще можем да прекъснем спиралата на отмъщението и да тръгнем по пътя на надеждата.
Нека да ни ръководи Евангелският откъс, предаващ разговора между св. Петър и Исус: „Господи, колко пъти да прощавам на брата си, кога съгрешава против мене? До седем пъти ли?. Исус му отговаря: не ти казвам до седем, а до седемдесет пъти по седем.”(Мт. 18: 21-22). Този път на помирение ни призовава да намерим в дълбочината на сърцата си силата на прошката и способността да разпознаваме себе си като братя и сестри. Когато се научим да живеем в прошка, израстваме в способността си да станем мъже и жени на мирa.
Това, което е вярно за мира в социален контекст, е вярно и в областите на политиката и икономиката, тъй като мира прониква във всяко едно измерение на живота. Никога няма да има истински мир, ако не сме в състояние да изградим по-справедлива икономическа система. Както папа Бенедикт XVI посочи преди десет години в своята Енциклика Caritas in Veritate, „за да преодолеем изостаналостта, е необходимо да се предприемат действия не само за подобряване на обменните сделки и внедряване на обществени социални структури, но преди всичко върху прогресивното отваряне в глобален контекст на форми на икономическа дейност, белязани от акции на безвъзмездност и общение” (№ 39).
4. Мирът, път на екологично обръщане
„Ако погрешното разбиране на нашите собствени принципи понякога ни е карало да оправдаем злоупотребата с природата, деспотичното господство на човека над творението, или войните, несправедливостта и насилието, като вярващи трябва да признаем, че по този начин не сме били верни на съкровищата на мъдростта, които бяхме призовани да пазим и съхраним”.[8]
Изправени пред последиците от враждебността ни към другите, незачитането на общия ни дом и насилствената експлоатация на природните ресурси - видяни единствено като източник на непосредствена печалба, без зачитане на местните общности, общото благо и самата природа - ние се нуждаем от екологично обръщане. Неотдавнашният Синод за Амазония ни подтиква да отправим отново неотложен призив за мирни отношения между общностите и земята, между настоящето и миналото, между опита и надеждата.
Това пътуване на помиренито, изисква също вслушване и съзерцаване на света, който ни е даден като дар от Бог, за да можем да го направим наш общ дом. Природните ресурси, многообразните форми на живот и самата земя са ни поверени да ги “обработваме и пазим“ (Бит. 2:15) и за бъдещите поколения, чрез отговорното и активно участие на всеки. Трябва да променим начина, по който мислим и виждаме нещата, и да станем по-отворени към срещата с другите и приемането на дар на творението, което отразява красотата и мъдростта на своя Създател.
Всичко това ни дава по-дълбока мотивация и нов начин да живеем в нашия общ дом, да приемаме различията си, да зачитаме и празнуваме живота, който сме получили и споделяме, и да търсим условия на живот и модели на обществото, благоприятстващи продължаването на разцвета на живот и развитие на общото благо на цялото човешко семейство.
Екологичното обръщане, за което призоваваме, ни води до нов поглед към живота, имайки предвид щедростта на Твореца, Който ни е дал земята и ни призова да я споделяме с радост и трезвост. Това обръщане трябва да се разбира по интегрален начин, като трансформация на взаимоотношенията ни с нашите сестри и братя, с другите живи същества, с творението в цялото му богатство и със Създателя, Който е първоизточникът на целия живот. За християнина то изисква „знаците от срещата с Исус Христос да бъдат видни в отношенията им със света около тях“[9].

5. „Получаваме толкова, на колкото се надяваме”
Пътят на помирението изисква търпение и доверие. Мирът не се постига, ако липсва надежда.
На първо място това означава да вярваме във възможността за мир, да вярваме, че другите се нуждаят от мир точно толкова, колкото и ние. Можем да намерим вдъхновение в любовта, която Бог има за всеки от нас: любов, която е освобождаваща, безгранична, безвъзмездна и неуморна.
Страхът често е източник на конфликти. Затова е важно да преодолеем човешките си страхове и да признаем, че сме нуждаещи се деца в очите на Този, който ни обича и ни очаква, подобно на бащата на блудния син (срв. Лк 15: 11-24). Културата на братската среща разрушава културата на конфликта. Това прави от всяка среща възможност и дар на Божията щедра любов. Води ни отвъд границите на нашите тесни хоризонти и постоянно ни насърчава да живеем в дух на всеобщо братство, като чеда на единствения Небесен Отец.
За Христовите последователи, това пътуване също е подкрепено от тайнството на Помирението, дадено от Господа за опрощаване на греховете на кръстените. Това тайнство на Църквата, което обновява хората и общностите, призовава да държим погледа си насочен към Исус, Който помири „всичко било земно, било небесно, като го умиротвори чрез Него, с кръвта на кръста Му“ (Кол. 1:20), и изисква от нас да загърбим всеки акт на насилие в мисли, думи и дела, както към ближния, така и към творението.
Благодатта на Бога, нашия Отец, ни е дадена като безусловна любов. Получавайки прошката Му в Христос, можем да предложим този мир на мъжете и жените на нашето време. Ден след ден Светият Дух подтиква в нас начини на мислене и говорене, които могат да ни направят творци на справедливостта и мира.
Нека Бог на мира да ни благослови и да ни дойде на помощ.
Нека Богородица, Майката на Принца на мира и Майката на всички народи на земята, ни съпътства и подкрепя във всяка стъпка по пътя на помирението.
И нека всеки човек, идващ на този свят, да изживее мира и да развие в пълнота обещанието за любов и живот, което носи в себе си.
От Ватикана, 8 декември 2019

[1] Бенедикт XVI, Енциклиka Spe Salvi (30 ноември 2007 г.), 1.
[2] Слово за ядрените оръжия, Нагасаки, “Atomic Bomb Hypocenter”, 24 ноември 2019 г.
[3] Вж. Проповед в Лампедуза, 8 юли 2013 г.
[4] Слово за мира, Хирошима, Мемориал на мира, 24 ноември 2019 г.
[5] ВТОРИ ВАВИКАНСКИ СЪБОР, Пастирска конституция Gaudium et Spes, 78.
[6] Срв. Бенедикт XVI, Обръщение към италианските християнски работнически асоциации, 27 януари 2006 г.
[7] Апостолическо писмо Octogesima Adveniens (14 май 1971 г.), 24.
[8] Енциклиka Laudato Si “(24 май 2015 г.).
[9] Пак там, 217.
[10] Срв. СВЕТИ ЙОAН КРЪСТНИ, Noche obscura, II, 21,8.

Превод Бистра Пищийска

31 Декември 2019, 17:00