Шелцо: от Канада, нови аспекти на поучителната власт за възрастните хора

Габриела Черазо – Маня Кавалджиева – Ватикана

Франциск, на „покаятелно поклонение“ в Канада, както той потвърди пред делегациите на туземното население при посещението им в Рим и както повтори това пред журналистите по време на полета си до Едмънтън, обръща голямо внимание в своите слова на бабите, на дядовците,  или както каза в проповедта си, произнесена при езерото света Анна, преди всичко на бабите (Kokum, както ги наричат туземците), които възпитават, обичат и предават вярата. Лайтмотивът е връзката с младите хора, както клоните са свързани с корените, които трябва да се пазят, за да дават плод, този лайтмотив обогатява с нови аспекти църковното учение за възрастните хора, например на тях бе посветено молитвеното намерение за месец юли и посланието за Световния ден, който току-що бе отбелязан и още – цикълът от катехезисни беседи, който папата ще им посвети през месец август.

В това е убеден Витори Шелцо, отговорникът за пастирската дейност за възрастните хора в Дикастерията за миряните, семейството и живота.

Все по-богат прочит на поучителната дейност на бабите и дядовците, и възрастните хора. Какво е вашето мнение по този въпрос за покаятелното поклонничество на папа Франциск в Канада?

Действително в това пътуване до Канада има нещо ново, тази тема за вярата, предавана с деликатност, с нежност, вяра, предавана както е правила това света Анна, както посочи вчера папата, или Дева Мария от Гуадалупе и във всичко това има нещо показателно. Спомних си как Светият Отец бе казал много пъти, че вярата се предава по вдъхновение, а не чрез прозелитизъм. И наистина това са думи, които, изречени при езерото света Анна в Канада, в контекста на това покаятелно поклонничество, придобиват особено значение. Те всъщност са нещо напълно ново. Става ясно и когато папата настойчиво повтаря, че има какво да научим от възрастните. Има нещо по-дълбоко, това е предаването на вярата с нежност, което ми се струва много важна отличителна черта на това пътуване.

Друга мисъл, която направи силно впечатление, е това, което папата каза по време на проповедта си на литургията в Едмънтън, а именно, че Йоаким и Анна са обичали Мария по същия начин, по който след това Мария е обичала Исус, с любов, която никога не го е задушавала…

Несъмнено прочитът на казаното трябва да бъде от гледна точка на това, за което  папата иска прошка: става дума за любов, която дава свобода и със сигурност културната принуда, извършена в Канада в продължение на повече от век, със сигурност не е направила местните народи свободни, а точно обратното. Папата предлага нещо различно, нещо нежно, деликатно, което помага на генеративността – дума, която папата често използва – любов, която ни помага да създадем нещо ново. В това има социална и църковна стойност: възрастните хора за Франциск са хора, които със своята нежност, своята слабост, своята крехкост, помагат на другите да растат. Това поучаване и тези думи на Франциск са нови и придобиват особено значение, когато се казват там, където те бяха казани, в Канада и в контекст на покаяние.

Друг аспект, който папата изтъква и направи това и в Канада, връзката с възрастните хора и с миналото, и която дава живот: „вертикална“ – от корените към клоните – а не „хоризонтална“, това „връщане назад“, което не е добро. Има ли нещо ново и в този смисъл?

Не е носталгията по онова време: възрастните хора не учат младите да се връщат назад. Възрастните са лимфата,  която може да позволи на младите да процъфтяват. В този смисъл тази връзка, на която папата настоява, между корените и цъфтежа, е от особено значение. Както казах, това е любов, която не затваря в клетка, това е любов, която помага да се проявят възможностите.  Тук е включен и въпросът, за който папата говори вчера, за културата на изключването. Направи ми силно впечатление, че на езерото света Анна папата каза, че за да променим нашето общество, трябва да тръгнем от бедните, трябва да тръгнем от периферията.

След това папата говори  и за вика на „последните“. „Не ни оставяйте сами“ е викът на възрастните хора, които рискуват да умрат сами у дома си или изоставени в някоя структура, или болни, които стават неудобни и вместо грижа за тях, се подпомага смъртта им. Затова вниманието е насочено към корените, на които трябва да се позволи да са във връзка с останалата част от растението. В противен случай тези корени изсъхват и не дават плод. Но когато папата говори за тези структури, в които възрастните хора са застрашени да бъдат изоставени или биват изоставяни – Конференцията на канадските епископи беше се отнесе много строго към начина, по който възрастните хора бяха третирани по време на Ковид вътре в тези структури и как това доведе до смъртта на много възрастни хора – се сещам и за структурите, в които са живели туземните народи и причината за това пътуване. В този смисъл е налице „риск от структури“, което е начин за затваряне, за впримчване на корените, но впримчването на корените означава и впримчване на клоните.

Друг момент, който ми се стори много важен, за избора, който да се прави днес и който,  според папата, е  да се запитаме какво биха направили на наше място по-мъдрите възрастни хора. Мисля си за съветите на възрастните хора на коренното население и вместо това как нещата са в известна степен банализирани в днешно време....

Точно така, въпросът е да се вземат на сериозно хубавите уроци, които идват от възрастните хора и папата по време на това пътуване правилно говори за предците и за вярата, която се предава, и за чувството да си част от историята. Той говори за „милувка“ от страна на предшествалото ни минало и това е много хубаво; но ние сме деца на история, която трябва да се запази, но също и творци на история, която трябва да се изгради. В това е смисълът на историята. И смисълът на историята е идеята, че Евангелието може да говори на преживявания от нас живот. Свети Йоан Павел II настоява много за връзката между Евангелието и културата, която се поражда от него, за да изрази целия си потенциал.

Но има връзка между оценяването на възрастните хора и на предците и разбирането, че Евангелието говори в историята и че християнството се развива в историята и трябва да промени историята, и това е нещо, което произтича и от уважението и вниманието, от опита да разберем какво имат да ни кажат възрастните. И да разберем, че новите поколения християни са част от по-дълга история и че има Божи промисъл, който трябва да бъде схванат, и има велики идеали, за които живяха нашите предци, или родители или баби и дядовци.

Винаги съм смятал, че за мен, като европеец, е необходимо да разбера какво е означавало изграждането на мира в Европа за възрастните хора в страната, в която живея. В Канада считам, че е налице тази тема за нежното предаване на вярата и за тази памет, която да се изцели с присъствие, без да се забравя, без за се оправдава, но да бъде изцелена.