Храненето и пиенето са грижа, дължима на пациента

Драматични случаи на хора в критични, но не и терминални състояния, продължават да се срещат в международните новини, които след решения на лекари и съдилища, и против волята на семейството, им се прекратява подаването на храна и вода, и умират от глад и дехидратация. Следователно, не поради терминално патологично състояние, което достига до естественото си развитие, а следвайки клиничен протокол, закон или присъда, който постановява смъртта предварително, въз основа на предполагаеми оценки, приети в „най-добрия интерес“ на пациента, бидейки в безсъзнание: сред тях са присъствието/отсъствието на условия, които вече не биха направили живота достоен за живеене или полезен, желателен и удобен, за него самия или за другите. И кой знае колко случаи остават в тишината и болката на семействата, без да бъдат докладвани.

И все пак, основният принцип на медицината при придружаването на всеки пациент в критични и/или терминални условия е непрекъснатостта на помощта, т.е. гаранцията за проект за грижа, който се превръща в израз на „мисията за верни грижи за човешкия живот до неговото естествено изпълнение” („Samaritanus Bonus”), поверено на всеки здравен работник. Принцип, който принадлежи не само на медицинската наука, но и на всяка правова държава, тъй като той се подразбира от правото на живот и здраве, с които са пропити съвременните правни системи.

Унищожаването на хората чрез използване на закона, тоест на този инструмент, който трябва съвършено да защитава живота на всеки един, така че аз и ти да можем да съществувате рамо до рамо, е ефектът от тези евтаназни последствия, за които Конгрегацията за доктрината на вярата говори с тържествена яснота в неотдавнашното писмо „Samaritanus Bonus”. Това е резултат от тази „култура на изхвърлянето“ към най-крехките хора и в името на ефективността на здравните структури, които първо превръщат медицината, а след това и закона, в тиранични инструменти. Понятия като „достойна смърт”, състрадание, „най-добър интерес” се използват по двусмислен начин, дори при търсенето, в съдебни решения, за някакъв проблясък на „разрешение-съгласие” на пациента да умре преждевременно, сякаш това би било достатъчно, за да се оправдае необичайното решение за унищожаване на човешкия живот. Крехкият човек може да се възползва от грижи – четем в  „Samaritanus Bonus” – само ако това е предвидено в закон, в съдебно решение или в протокола.

Но Църквата повтаря настоятелно това: „храненето и хидратацията не представляват медицинска терапия[...], но представляват грижа, дължаща се на личността на пациента, едно първично и неизбежно клинично и човешко внимание“, дори ако това изисква „изкуствен път на подаване” („Samaritanus Bonus”). Неговата задължителност възниква „дотолкова, доколкото и докато този подаване докаже, че постига собствената си цел, която се състои в осигуряване на хидратация и подхранване на пациента”. Следователно, те не могат да бъдат прекратени по силата на критерии, които са извън критериите на пациента за обективна и клинична полза. Непрекъснатостта на подпомагането на основните физиологични функции на всеки субект в критично състояние е жизненоважна грижа, дължаща се на всеки човек, чието лишаване представлява изключително несправедливо действие. Предварителното прекратяване на такива грижи е не само ясна форма на изоставяне на пациента, противно на всеки етичен принцип, но е сравнима с евтаназията, тъй като дори и чрез бездействие, тя причинява смъртта на субекта. Смърт, причинена умишлено от онези, които трябва да се грижат за него.

„Ненарушимата ценност на човешкия живот – четем в  „Samaritanus Bonus” – е основна истина на естествения морален закон“, която изразява нашата обща човечност и немощ и е „съществена основа на правовия ред“.

Изправени пред такава опасно утилитарна перспектива, е време сериозно да поставим под въпрос начина, по който прилагаме знанието. И не става въпрос само за преосмисляне на епистемологичното значение на медицината, като се започне от това съ-страдание, което трябва да подтикне лекарите да бъдат с болните, близо, без страх от смърт и страдание; но в нашите общества, където парадигмата на закона (и правата) доминира във всяко измерение на обществения живот, е спешно да се преосмисли функцията на закона, към онази характерна студенина, която по същество му принадлежи (както обясни Джузепе Капограси) и която технически не служи за защита на действащия, а на само действие. Поради тази причина след Нюрнберг навлязохме в ерата на правата на човека: да върнем човека в центъра с неговото ненарушимо достойнство и ценността на живота му. И все пак днес, изпразнена от всякаква стойност и основана на принципа на привидна разумност на аргументите на съдиите, правната наука се превръща в леден инструмент, който отнема всяка надежда не само на тези, които все още имат право на живот, но и на болката на семейството. Всъщност човек не може да остане безразличен пред дълбоката липса на уважение, което тези решения изразяват към онези, които вярват в Божията близост в моментите на най-голямото изпитание в живота, които се уповават на факта, че ще могат да изминат този последен участък от Голгота, заедно с любимия човек, знаейки, че в Христос той може да се превърне в път на благодат и любов. Зачитането на религиозната свобода предполага правото да имаме надежда, да видим как нечия християнска вяра се зачита в заповедта да не се убива. Правовата държава трябва да вземе това предвид.

Истината е, че пълнотата на закона е наистина любов и че справедливостта без милосърдие се превръща във „върховно беззаконие”. Правото, за да остане такова, трябва да бъде знак за реда, произтичащ от Божието милосърдие, тъй като справедливостта не е самодостатъчна, но тя е напълно изпълнена в Бог, пред Него и в милосърдното действие на човека спрямо другите хора. Само милосърдието пречи на това, което е обективно фалшиво или грешно, да стане субективно правилно. Ако бихме могли да разберем и живеем тази истина, ние също бихме открили че милосърдието никога не е едностранен и патерналистичен акт, сякаш е жест, направен на другия, а по-скоро е единствената възможност за истинска приобщаваща реципрочност, способна да промени реда на реалността в този, който е милосърден, дори преди този, който получава милосърдие. Добрият самарянин е този, който усеща, че милосърдието действа първо върху него, а след това върху непознатия, карайки го да опита Божията любов и Неговата нежност, преживяване, толкова силно, че го кара да иска да бъде близък.

Само топлината на милосърдието може би ще може да върне човечността на ледения закон на постмодерността. Всички искаме да се надяваме на това. Църквата никога няма да спре да го повтаря.

(превод отец Йоан Хаджиев)