Ватиканските държавни секретари: кои са и каква е тяхната роля?
Галерия от биографии и истории на тези 55 папски сътрудници предоставя книгата на дон Пино Еспозито озаглавена „Държавни секретари“ и публикувана от издателство „Пиералдо Едиторе“. В повече от 700 страници се разкрива историята на всеки един от „първите сътрудници“ на папите, като се разяснява тяхното дейност и тяхното значение.
Разбира се, цифрата 55 се оказва точна, като се тръгне от Шипионе Кафарели – Боргезе, държавен секретар от 1605 до 1621 г., меценат на изкуството, първата фигура, счетена от дон Еспозито за държавен секретар в съвременния смисъл на думата.
В предговора на книгата дон Еспозито предоставя и методологично разсъждение, което спомага да се разбере и начина, по който се е развивала във времето ролята на папския сътрудник.
Именно когато държави като Франция и Испания са започвали да назначават държавен секретар, тогава и Светият Престол започва да избира човек, който да застава до папата и да управлява и отношенията с държавите.
Но началото на съвременния държавен секретариат се натъква на „установяването на неговите предшественици, на които законно да се припише общия облик на държавния секретариат “ и затова – отбелязва дон Еспозито – може да се тръгне дори от апостолическия секретариат на Инокентий VIII, „със сложното разделяне на секции: Cancelleria dei Brevi (Канцелария за папски писма и документи), Segreteria dei Brevi ai Principi (Секретариат за папските писма до личности от ранг) и „ Segreteria delle Lettere Latine“ (Секретариат за кореспонденция на латински език), създаден с даване на известно предимство на „secretarus domesticus“ (шеф на кабинет), а при папа Лъв Х – на „secretarius intimus“ (секретар по вътрешните въпроси).
Тази рамка ни помага да разберем как институцията Държавен секретариат не винаги е била хомогенна. Не случайно в публикувания увод към книгата се разказва как длъжността след това бива структурирана с апостолическата конституция „Пастор бонус“ на папа Йоан Павел II, за да се даде нова форма на Римската курия въз основа на съборните разпоредби.
Папа Павел VI прави реформа в Курията две години след приключване на Втория ватикански събор и затова 19 години по-късно има нужда от нова апостолическа конституция, от нов ред в Курията.
Тази нова конституция следва съборните предписания, които предвиждат следните постулати: Папата да се ползва от служението на Римската курия „при упражняването на папския примат“; ведомствата да действат от името на Папата за „доброто на всички поместни църкви в услуга на всички пастири“; във ведомства да се въведе нов ред, „отговарящ на новите изисквания на времето, на регионите и на ритуалите“.
Налице е фактът, че Държавният секретариат винаги остава главен орган при реформите на Курията и това се запазва дори когато се говори за предоставяне на по-голяма отговорност на поместните епископи.
Като оставим настрана темата за структурната реформа, прави впечатление, че всички профили на кардинали съдържат един напълно пастирски модел и не би могло да бъде другояче.
Архиепископ Антонио Менини, работил в една от секциите на ватиканския държавен секретариат, посочва, че „служението на държавните секретари от Римската курия не би имало смисъл, ако не цели изграждането на по-хуманен свят, свят, в който човекът се зачита в цялостното му измерение. Цялостното човешко развитие е единствено възможното във всеки социален процес“. Архиепископ Менини добавя, че „ватиканската дипломация се стреми да се отличава от гражданската дипломация на редица държави, защото целта й е да бъде истински евангелска дипломация“.
Може би оттук и изборът да се създаде трета секция на държавния секретариат на Ватикана, със задачата да се грижи за дипломатическия персонал на Светия Престол.
man / VatNews
