Папата: нека пандемията да породи у нас състраданието и грижата за страдащия

Скъпи братя и сестри,

Тази вечерна молитва винаги има един двоен аспект: с литуригията навлизаме в тържествения празник на Пресвета Дева Мария Богородица; и същевременно закриваме слънчевата година с големя хвалебствен химн.

Утре ще имаме възможност да се съсредоточим върху първия аспект. Тази вечер ще отдадем място на благодарността за годината, която е към своя край.

„Славим те, Боже, провъзгласяваме те за Господ ...». Може да изглежда принудено, почти дразнещо, да благодарим на Бог в края на година като тази, белязана от пандемията. Мислим си за семействата, загубили един или повече членове, за болните, страдащи от самотата, за онези, които са загубили работата си ...

Понякога някой се пита: какъв е смисълът на подобна драма? Не трябва да бързаме да отговоряме на този въпрос. Дори Бог не отговаря на нашите най-изтерзани „защо“, прибягвайки до „по-големи причини“. Божият отговор следва пътя на Въплъщението, както ще запее след малко Антифонът на химна „Душата величае Господа“: „Заради голямата любов, с която ни обикна, Бог изпрати своя Син в греховната плът“.

Бог, който би пожертвал човешките същества за един велик промисъл, дори и да е възможно най-добрия, със сигурност не е Бог, който ни откри Исус Христос. Бог е баща, „вечен Баща“ и ако Синът му стана човек, то е заради огромното състрадание на сърцето на Отца. Бог е пастир и кой пастир би се отказал дори от една овца, мислейки, че междувременно му остават още много? Не, този циничен и безмилостен бог не съществува. Това не е Бог, когото „хвалим“ и „провъзгласяваме за Господ“.

Добрият самарянин, когато срещна онзи полумъртъв клетник отстрани на пътя, не му изнесе реч, за да обясни смисъла на случилото се с него, и може би, за да го убеди, че това е основно за негово добро. Самарянинът, трогнат от състрадание, се наведе над този непознат, отнасяйки се към него като към с брат и се погрижи за него, правейки всичко що беше по силите му (срв. Лк. 10, 25-37).

Тук, да, вероятно можем да намерим „смисъл“ на тази драма, която е пандемията, както и на други напасти, които засягат човечеството: този на пробуждащото се състрадание у нас, пораждащо отношение и жестове на близост, грижа, солидарност.

Това е, което се случи и се случва също в Рим през последните месеци; и за това преди всичко, тази вечер, благодарим на Бог: за добрите неща, които се случиха в нашия град по време на строгите ограничителни мерки и като цяло, във времето на пандемията, което за съжаление все още не е приключило. Има много хора, които, без да вдигат шум, се опитаха да направят тежестта на изпитанието по-поносима. Със своя ежедневен ангажимент, вдъхновен от любовта към ближния, те реализираха думите на химна Te Deum: „Всеки ден Те благославяме, ние славим твоето име завинаги“. Защото благословията и възхвалата, които Бог най-много харесва, са братската любов.

Здравните работници - лекари, медицински сестри, фелдшери, доброволци - са на първа линия и за това те винаги са в нашите молитви и заслужават нашата благодарност; както и многото свещеници и богопосветени мъже и жени. Но тази вечер нашата благодарност се разпростира до всички, които се стремят всеки ден да поддържат по най-добрия начин семейството и служението си си за общото благо. Мислим си по-специално училищните директори и учители, които играят съществена роля в социалния живот и трябва да се справят с една много сложна ситуация. Също така си мислим с благодарност за обществените администратори, които знаят как да валоризират всички добри ресурси, присъстващи в града и на територията, които са откъснати от частните интереси, а също и от тези на своята партия, които наистина търсят доброто на всички, започвайки от най-необлагодетелстваните.

Всичко това не може да се реализира без благодатта, без Божието милосърдие. Ние - знаем добре това от опит - в трудните моменти сме подтикнати да се защитаваме - естествено е - да защитаваме себе си и близките си, да защитаваме интересите си ... Как е възможно тогава толкова много хора, без друга отплата освен тази да правят добро, да намерат сили да се безпокоят за другите? Какво ги подтиква да се откажат от нещо от себе си, от собствения си комфорт, от времето си, от притежанията си, за да го дадат на другите? В действително, дори те самите да не мислят за това, силата на Бог, който е по-силен от нашите егоизми, е тази, която ги подтикв. За това Го възхваляваме, защото вярваме и знаем, че цялото добро, което се прави всеки ден на земята, идва в крайна сметка от него. И гледайки към бъдещето, което ни очаква, отново издигаме молитвата: „Нека Твоята милост бъде винаги с нас, в Теб се уповахме“.