Папата: богопосветеният живот е дар на Божията любов
„Моите очи видяха спасението Ти“ (Лк. 2, 30). Това са думите на Симеон, който Евангелието представя като един обикновен човек: „един праведен и благочестив човек“ – казва текста. Но сред всички хора, които бяха в храма през онзи ден, само той вижда в Исус Спасителят. Какво вижда? Едно дете: едно малко, крехко и обикновено дете. Но там вижда спасението, защото Светия Дух му помага да разпознае в това нежно новородено „Христос Господ“ (ст. 26). Взимайки го в ръцете си долови, чрез вярата, че в Него Бог реализира своите обещания. И тогава той, Симеон, можеше да си отиде в мир: бе видял благодатта, която струва повече от живота (Пс. 63,4), и не очакваше нищо друго.
Също вие, скъпи богопосветени братя и сестри, сте обикновени мъже и жени, които видяхте съкровището, което струва повече от всички материални неща на света. За него оставихте ценни неща, като имущества или възможността да си създадете ваше семейство. Защо го направихте? Защото се влюбихте в Исус, видяхте всичко в Него и, завладени от неговия поглед, оставихте всичко останало. Богопосветеният живот е това видение. Той е да видиш онова, което има стойност в живота. Той е да приемеш дара на Господ с отворени ръце, както направи Симеон. Ето какво виждат очите богопосветените: благодатта Божия, излята в техните ръце. Богопосветеният е онзи, който всеки ден се поглежда и казва: „Всичко е дар, всичко е благодат“. Скъпи братя и сестри, не сме си заслужили богопосветения живот, той е дар от любов, който сме получили.
Моите очи видяха спасението Ти. Това са думите, които повтаряме всяка вечер по време на последната молитва за деня. С тях завършваме деня, казвайки: „Господи, моето спасение е от Теб, моите ръце не са празни, а пълни с твоята благодат“. Да можеш да видиш благодатта е отправната точка. Да погледнеш назад, да препрочетеш своята история и да видиш в нея предания дар на Бог: не само в големите моменти от живота, но също в слабостите, в нищожеството и нищетата. Изкусителят, дяволът, настоява именно върху нашите слабости, върху нашите празни ръце: „За толкова години не си се подобрил, не си реализирал онова, което можеше, не те оставиха да направиш онова, за което си способен, не си бил винаги предан, не си способен…“. Ние виждаме онова, което е вярно от части и се връщаме назад с мислите и чувствата, които ни дезориентират. И така рискуваме да изгубим компаса, който е безвъзмездността на Бог. Защото Бог винаги ни обича и ни се дарява, дари в нашите нищети. Когато нашия поглед е насочен към Него, ние се отваряме за прошката, която ни обновява и биваме утвърдени от неговата преданост. Днес можем да се запитаме: „Аз, към кого насочвам погледа си: към Господ или към мен?“. Онзи, който умее да вижда преди всичко благодатта Божия, намира антидота срещу недоверието и светския поглед.
Защото над богопосветения живот виси това изкушение: да имаш светски поглед. Това е погледа, който не вижда вече благодатта Божия, като главно действащо лице в живота и търси някакъв сурогат: малко успех, една емоционална утеха, да правя най-накрая това, което искам. Но богопосветения живот, когато не се върти около Божията благодат, се прегъва върху собственото „его“. Изгубва порива, отстъпва и застоява. И знаем какво се случва: изискват се личните пространства и личните права, въвличаме се в сплетни и злоба, изпитваме пренебрежение за всяко малко нещо, което не е наред, започват оплакванията: за братята, за сестрите, за общността, за Църквата, за обществото. Не се вижда вече Господ във всяко нещо, а само светът с неговите динамики, и така сърцето се свива. Така ставаме привични и прагматични, докато вътре в нас се увеличава тъгата и недоверието, които се израждат в примирение. Ето до къде води светският поглед.
За да имаме правилен поглед над живота нека изпросим да умеем да виждаме благодатта Божия за нас, като Симеон. Евангелието повтаря три пъти, че той е изпълнен, познава, Светия Дух, който бе върху му, вдъхновяваше го и го подтикваше (стт. 25-27). Познаваше Светия Дух, познаваше любовта Божия. Богопосветения живот, ако остане крепък в любовта на Господ, вижда красотата. Вижда, че бедността не е титанично усилие, а върховна свобода, която ни дарява Бог и другите, като истински богатства. Вижда, че целомъдрието не е строга стерилност, а начина да се обича без да се притежава. Вижда, че послушанието не е дисциплина, а победата над нашата анархия в стила на Исус.
Моите очи видяха спасението Ти. Симеон вижда малкия, смирения Исус, дошъл да служи, а не да Му служат и определя себе си като слуга. Той казва: „Сега, Владико, отпущаш слугата Си в мир“ (ст. 19). Който е насочил погледа си към Исус се научава да живее, за да служи. Не чака другите да започнат, а започва да търси ближния, както Симеон, който търсеше Исус в храма. В богопосветения живот, къде е ближният? Преди всичко в собствената общност. Трябва да бъде поискана благодатта, за да можем да търсим Исус в братята и сестрите, които сме получили. Там започваме да прилагаме на практика милосърдието: в мястото, където живееш, приемайки братята и сестрите с тяхната бедност, както Симеон прие обикновения и беден Исус. Днес, мнозина виждат в другите само препятствия и усложнения. Има нужда от погледи, които търсят ближния, които приближават онзи, който е далечен. Богопосветените, мъже и жени, които живеят, за да подражават на Исус, са призовани да покажат същия негов поглед, поглед на състрадание, поглед, търсещ далечните; който не осъжда, а насърчава, освобождава и утешава.
Моите очи видяха спасението Ти. Очите на Симеон видяха спасението, защото очакваха (ст. 25). Те бяха очи, които очакваха, които се надяваха. Търсиха светлината и видяха светлината на народите (ст. 32). Те бяха очи на възрастен човек, но запалени от надеждата. Погледът на богопосветените не може да бъде друго, освен поглед на надежда. Да умееш да се надяваш. Оглеждайки се наоколо, е лесно да се загуби надеждата: нещата, които не вървят, спада в званията… Все още виси изкушението на светския поглед, който заличава надеждата. Но нека погледнем към Евангелието и да видим Симеон и Ана: те бяха възрастни, сами, и въпреки това не бяха загубили надеждата, защото бяха свързани с Господ. Ана, „не се отдалечаваше никога от храма, служейки на Бог нощ и ден с пост и молитви“ (ст. 37). Ето тайната: да не се отдалечаваме от Господ, извор на надеждата. Ставаме слепи, ако не гледаме към Господ всеки ден, ако не Му се прекланяме.
Скъпи братя и сестри, нека благодарим на Бог за дара на богопосветения живот и да изпросим един нов поглед, който е способен да вижда благодатта, който умее да търси ближния, които умее да се надява. Тогава, също нашите очи ще видят спасението“.
