Преображението на човека – една Чаша, една Жертва, един Живот
"Христос, пожертвания и възкръснал Агнец, е извора от който извира Светия Дух, който прощава греховете и възразжда за нов живот“. Това каза папа Франицск на неделната молитва „Ангел Господен“ на 15 март 2020. Само Христос е нашето спесение, само Христос е нашия живот. Отец Койчо Димов, енорийски свещеник във Враца и Бърдаски Геран, ни придружава със своето размишление в тази ситуация на несигурност, страдание и самота, припомняйки ни, че „нашият Бог, ставайки Човек е пълен със състрадание към нас“.
*************
Веднъж един мъдрец попитал своят ученик: „В какво е главната трагедия в човешкия живот?“. Отговорил ученикът: „Вероятно в това, че човек не намира отговор на своите въпроси?” „Не – добавил учителят – а в това, че не намира въпросите, на които следва да търси отговор”. Изправени пред безпрецидентната и напълно абсурдна за нашия живот опасност, ние непрекъснато влагаме сърце и душа да намерим отговори, които може никога да не открием с нашия човешки разум, но колко от нас си поставят правилните въпроси, на които следва да търсят отговори? Казват, че времето на Великия пост е време за покаянието, което се ражда от нашето смирение и съкрушение на сърцето, един вид страдание, което не е самоцел а път към изкупление, към спасение. Папа Бенедикт XVI бе казал в енцикликата си за благата християнска надежда, че нашият Бог ставайки Човек е пълен със състрадание към нас. Едно е да страдаш, да преживяваш сам болката, която разяжда твоето сърце и плът, твоя живот, а друго е да даваш и получаваш състрадание, в което никога не си сам, защото Първия, Който не ни остави сами, е Христос. Днес сме изправени пред една голяма драма, почти с екзистенциален характер, драмата да останем хора по време на епидемия, а за нас – християните, е да останем верни на Христос, Който страда и умира за нас! При възкресението Исус бе изцяло преобразен, като на планината Тавор, но преди това – Той бе изцяло обезобразен заради нашите грехове. И кое свързва страданието със славата Христова? Една Чаша, приела Предрагоценната Му Кръв, с която Той се поверява на Отца, поверява Живота Си на Отца, но в същото време ни казва: „Вземете Моята чаша, и пийте от Нея, това е чашата на Моята Кръв, на Моят Живот”. Колко много християни се възхищават на Исус, следват Го, приемат поучението Му, но стане ли въпрос за страдание, да вземат и да пият от Неговата Чаша се отказват и като богатия младеж си тръгват натъжени. Защото не искат да си поставят основните въпроси в живота, за смисъла и целта, за посоката и вярата. Нека през това благодатно време на Великия пост да имаме куража да си поставим правилните въпроси по време на епидемията, която не засяга само физическото ни здраве, но цялата ни личност. Нека да имаме куража да използваме благоприятния и уникален момент, който Бог ни дава за нашето покаяние! Само така ще бъдем изцяло преобразени, чрез Чашата Христова ставаме ЕДНО с Христос, една Жертва, живота ни се влива в Неговия, и вкусваме от блаженството на любовта Му. Ще завърша с един поучителен пример, който може да ни помогне по времето на този вирус, за да имаме куража да преминем през това нелеко изпитание на спасителния бряг. Примерът е следният: веднъж при стареца Паисий дошъл един младеж за съвет, който искал но все не можел да се ожени. Духовният старец му казал, че за създаване на семейство трябва и малко безразсъдство и разказал следната притча: І Веднъж завалял силен дъжд и коритото на една река се препълнило. На брега стояли двама души, които трябвало да минат реката. Единият бил много умен, а другият – глупав. „Ще спре дъждът – разсъждавал умният – водата ще спадне и тогава спокойно ще премина”. А глупавият хич и не чакал, а минал. Дрехите му, разбира се, се намокрили, но успял да стигне навреме там, закъдето бил тръгнал. Дъждът, обаче, вместо да спре, се усилил. Потокът станал буен и пълноводен. И в края на краищата умният тъй и си останал на брега, защото вече било опасно да се пресича. Така се случва с всеки, който се бави да стъпи на пътя на истинския живот. Като размишлявах върху тази прекрасна притча се сетих за незабравимият герой от филма „Форест Гъмп”, който имаше изключителен кураж въпреки своя недъг и казваше: „Животът е като кутия с бонбони, не знаеш какво ще ти се падне”.
