Енио Мориконе, между музиката и вярата

В нота на семейството се казва, че Енио Мориконе почина „призори на 6 юли в Рим, с утехата на вярата“. 

Самият Мориконе говори за връзката си с вярата в едно интервю от 2015 г., дадено за италианския седмичник „Фамилия кристиана“:

„Произхождам от християнско семейство. Моята вяра е породена в семейството.  Баба ми и дядо ми бяха много религиозни. С майка ми и сестрите ми винаги се молехме преди да си легнем. Спомням си периода на войната. През онези ужасни години се молехме с броеницата. Всички бяхме силно впечатлени. Спомням си как, полусънен, отвръщах на молитвата Аве Мария на моята майка. Винаги сме били религиозни. В неделя ходехме на църква и се причестявахме“. Вяра, която макар и с оттенък на социално християнство, продължи да живее и в зрялата му възраст: „Моля се един час на ден, дори и повече. Това е първото нещо, което правя. През деня също, както се случи. Сутрин заставам пред онзи Христос (и показва Христовия образ, поставен в хола). И вечерта. Надявам се моите молитви да бъдат чути“.

През 2019 г. Маестро Мориконе получи от папа Франциск „Златния медал на потнификата“, „за изключителния творчески ангажимент, с аспекти и от религиозно естество“. Наградата бе връчена от кардинал Джанфранко Равази, председател на Папския съвет за култура. В туит по повод смъртта на маестро Мориконе, той пише: “Поверявам го на Бог, за да го приеме в небесното съзвучие, може би възлагайки му поръчение за  някоя партитура, която да се изпълни от хора на ангелите“. В интервю за Ватикан Нюз, кардинал Джанфранко Равази говори за Енио Мориконе и какво представлява неговата музика за музикалната култура на нашето време:

„Благодарение на различните срещи, които имах с него, спомените за Енио Мориконе са много. Трябва да призная, че той няма да се помни само с великия филмов жанр. Знаем колко бе оригинален и показателен в тази област, особено що се отнася до католическия свят, с филма „Мисията“, но трябва да припомня Енио Мориконе  поне с две особени, изтънчено духовни прояви: от една страна –  срещата ми с него и нашето пребиваването за няколко дни в Полша, когато той подготви  Оратория за Йоан Павел II. Втората е по-скорошната среща на 15 април 2019 г., когато му връчих, от името на папа Франциск, „Златния медал на понтификата“, за музикалното му творчество. Тези два момента са доказателство за  онова, което маестро Мориконе винаги е свидетелствал:своята вяра.

Усещаше ли се нещо религиозно в музиката на Мориконе, независимо дали той композираше филм уестърн, или полицейски, или с религиозен характер, като „Мисията“, която споменахте?

„Разбира  се, трябва да кажа, че той имаше особен интерес, за да прави и музика, която наричаме сакрална или в широк смисъл – религиозна. Мориконе ми бе казвал това много пъти, защото в неговата музика беше налице духовното и религиозно измерение, което беше вътре в него: да създава музика, преминавайки през различните жанрове. Като се тръгне от филма „За една шепа долари“ или „Имало едно време в Америка“ на Серджо Леоне, преминавайки през „Битката за Алжир“ на Джило Понтекорво, но също и „Птичища и птички“ на Пиер Паоло Пазолини и много други, тоест една твърде различна панорама. Трябва да кажа, че винаги прекрасната музика, която той предлагаше, съдържаше в себе си онова, което бе утвърдено в голямата традиция, тоест че музиката е в известен смисъл езикът на трансцендентното, езикът, който разказва тайнството. И дори когато езикът е светски, неговата красота е нещо, което ни води стъпка по стъпка към вечното и безкрайното. Това важи за вече цитирания филм „Мисията“: в този случай по показателен начин музикалният коментар е от религиозен характер и илюстрира темата на филма, именно мисията. Затова смятам, че всички трябва да сме благодарни на Енио Мориконе, вярващи и невярващи, но преди всичко вярващите, към които той принадлежеше, именно защото бе успял да изрази едновременно неизказаното и невидимото, които са същността на религията”.

Мориконе не е скривал, че за да напише една „добра композиция“, винаги търси помощта на Бог, ето и неговите думи:

„Със сигурност музиката е близо до Бога. В същото време музиката е проектирана в душата и в ума на човека. Позволява му да медитира. Дискантус, фалшив бурдон, те идват от първите полифонични обработки на григорианското песнопение. Оттам се ражда западната музика. Музиката е единственото истинско изкуство, което наистина ни приближава до Бог и до вечността. Казвам често на себе си и понякога на жена ми, че музиката, цялата, вече е съществувала! Вече написаната музика и тази която ще се пише. Композиторът е този, който я заимства и ще продължава да я заимства! Според своята епоха, според момента, в който пише и според цивилизацията и състоянието на музикалното проучване на неговото време. Музиката съществува, дори и ако я няма“.

(man/vatn)