Микеланджело, геният на християнската духовност

Маня Кавалджиева – Ватикана

Творческият живот на Микеланджело е богат и плодотворен за времето на Високия Ренесанс. В средата на италианското Чинкуеченто (XVI век), Буонароти е съвременник на Рафаело Санцио, Леонардо Да Винчи, Донато Браманте и после на Тициан. Заедно с голямата меценатска фамилия Медичи и папите от времето на Възраждането,  Микеланджело осъществява трудно, но плодотворно сътрудничество. Винаги в търсене на красивото, той става известен в живописта и стенописа, в архитектурата и поезията.  

Микеланджело чиракува в ателието на ренесансовия майстор Доменико Гирландайо, а после учи във Флоренция, в двора  на Лоренцо де’ Медичи. Там той посещава най-известните хуманисти и това оказва решително влияние върху духовната му подготовка и върху неговите творчески амбиции. През 1492 г. напуска двореца на Медичите, отива във Венеция, после в Болоня и накрая стига до Рим, където изработва своята прочута „Пиета“ – тя е дебютът на една велика кариера, която от самото начало е само възходяща.

„Пиета“: когато нежността блика от мрамора

Не трябва да се забравя, че Микеланджело е преди всичко скулптор, той самият винаги се е чувствал и е желал да бъде скулптор.  „Пиета“, която днес може да се види в базиликата „Свети Петър“ в Рим, е произведение от младите години на твореца, Микеланджело е само на 23 години, когато реализира тази статуя.  Той изобразява библейската тема за „скърбящата Дева Мария“, която държи в ръцете си сваленото от кръста тяло на Исус Христос, преди той да бъде поставен в гроба. Статуята е поръчана от френския кардинал Жан Билер де Лагрола, игумен на абатството „Сен Дени“ и посланик на Франция при Светия Престол. Изваяна от един единствен мраморен блок, статуята е импозантна: 1,74 метра висока и 1,95 метра широка. Сцената е драматична, затова нежността и спокойствието, които се усещат от тази творба, говорят за виртуалност, която спира дъха. Лицето на Богородица, твърде младо, не изразява никаква болка, тя държи в ръце си своя син, легнал, напълно отпуснат, на коленете й. Творецът не е искал да представи смъртта, а това спокойствие и отпускане на сина: „всеки гняв, мизерия и насилие, които са въоръжени с любов, побеждават участта“, пише Микеланджело в една от поемите си през 1623 г.

Сикстинската капела: вероучение в образи

Когато се говори за Микеланджело, не може да не се спомене неговият шедьовър, известен в цял свят, на който се възхищават близо 20 000 души всеки ден през лятото: стенописите на Сикстинската капела. Дали става дума за свода или за стената със „Страшния съд“, геният на Микеланджело е изумителен, преди всичко, заради неговото чувство за цветове и размери, но също и заради духовната интерпретация. Именно целта на стенописите е тази да резюмира, в своята цялост, християнското послание за Спасението, да бъде един вид синтез на християнството, от сътворението на света и първородния грях, до свършека на света и възкръсването на мъртвите.

На свода на капелата са нарисувани повече от 300 фигури за по-малко от четири години, без никаква помощ. Историята на човечеството е представена чрез големите библейски събития, от Сътворението до Потопа. Като обединява флорентинската линеарна рисунка и римската монументалност, както и отличното познаване на човешката анатомия, Микеланджело превръща стенописите в изключителен шедьовър.

23 години по-късно папа Павел III Фарнезе ще извика отново Микеланджело, за да нарисува „Страшния съд“ на олтарната стена на Сикстинската капела. Страх и ужас изпълват огромната, почти барокова стенопис. Наистина, Микеланджело се стреми да представи страха на хората от проклятието и тяхната надежда за Спасението – същността на катехизисното послание на католическата църква.

Ето какво казва Гуидо Корнини, експерт за Ватиканските музеи: „Микеланджело служеше на една много силна  духовна идея. Тези грандиозни фигури на голи тела, на  пророци и сибили, които се усукват в пространството и се поддържат с голяма сила, вероятно означават борбата между духа и материята, и следователно физическата сила на плътта, която е победена от желязната воля и духовните упражнения. В един вид нематериална борба, която всяко едно тяло води с обкръжаващото го пространство, се утвърждава триумфът на духовността“.