Белведерският Торс: „Учителят“ на Микеланджело
Паоло Ондарца – Маня Кавалджиева – Ватикана
Загадка и красота, непроменени от времето и историята, излъчва Белведерският Торс, скулптурата, която идентифицира Ватиканските музеи и се съхранявана в музея „Пио-Клементино“.
Il "maestro" di Michelangelo. Guarda il video
Творбата от елинистичния период носи подписа на неоатически скулптор, атинянинът „Аполоний, син на Нестор“, от I век пр.Хр. Вероятно това е мраморно копие, вдъхновено от бронзов оригинал, изваян в периода между 188 и 167 г. пр.Хр. Остава неразгадана идентификацията на изобразената фигура в нейната незавършеност. Дионис, Херкурес, Филоктет, Полифем? Правени са многобройни и противоречиви прочити на творбата. Едва наскоро, благодарение на продължително археологическо проучване и на възпроизвеждане на позата чрез наблюдение на движението на живо, се оказа твърде вероятна хипотезата статуята да се идентифицира с гръцкия герой Аякс Теламонид, който подготвя самоубийство си.
Статично напрежение
Анатомията е тази на тяло в напрежение. „Статично напрежение“, приписвано в класическото изкуство на персонажи, които разсъждават върху смъртта. Такова определение дава Джандоменико Спинола, уредник на отдела за гръцки и римски антики и ръководител на археологичния отдел на Ватиканските музеи.
„Статиката, свързана с мускулното напрежение в най-висока степен“, обяснява Спинола, „предвижда и психологическо напрежение, предполага размисъл, дълбока и драматична мисъл. Това, върху което разсъждава, го кара да бъде напрегнат. Наистина, статичното напрежение винаги е било приписвано на герои, които са свързани със смъртта или с размишлението за смъртта”. Представеният момент е този, в който Аякс мисли да сложи край на живота си, след като е победен от Одисей в битката за оръжието на Ахил.
Той е разгневен, изгубил е разума си и е убил стадо овце, като ги е сметнал за врагове. След това е седнал на животинска кожа, може би пантера, за да обмисля самоубийството. Главата печално е подпряна на дясната ръка, която вероятно е държала меча, с който героят се самоубива; докато в лявата стиска ножницата. Дупките в мрамора позволяват да си представим липсващите части: крайниците, щита, меча и вероятно други човешки и животински фигури, съставлявали скулптурната група.
Шедьовър сред потока от посетители на музеите
В потока от около двадесет хиляди туристи, които всеки ден минават през залите на художествените колекции на Ватикана, заслепени от многобройните естетически стимули, на които е подложен погледът, величието на този шедьовър рискува да не бъде уловено в цялата му стойност. Поставен в „Залата на музите“, по маршрута, който води до Сикстинската капела, Торсът първоначално се вижда в гръб и веднага се налага като сила и физическа красота. Джандоменико Спинола коментира, че „много туристи идват тук и не си дават сметка за важността на Торса. Оценяват го малцина. Посетителите бързат да стигнат до Сикстинската капела, потокът ги отвежда там”.
Дворът на статуите
И въпреки това тази творба, включена от художника и гравьора Уилям Хогарт сред каноните на красотата, бе служила за учител на цели поколения творци: от Микеланджело до Рубенс, от Търнър до Роден, вдъхновил се от него за прочутата си статуя „Мислителят“. Не се знае къде и кога е намерен Белведерският Торс: от записките на археолога и епиграфист Чириако д’Анкона се оказва, че от 1433 г. статуята е съхранявана в сградата на семейство Колона (палацо Колона) на хълма Квиринал в Рим.
Торсът излъчва очарование още от момента, в който обогатява колекцията на кардинал Джулиано дела Ровере, който, след като е избран за папа с името Юлий II, решава да го премести в „Двора на статуите“ във Ватикана, около 1503 г. На това място, в началото на 16 век, намират място и някои от най-хубавите творби на античността. Сред тях е Аполон Белведерски и Лаокоон и синовете му (тази мраморна статуя като по чудо е намерена почти непокътната през 1506 година).
Създаването на Ватиканските музеи
Юлий II де факто утвърждава създаването на музеите на Ватикана. Дворът „Белведере“ става школа за подготовка на млади творци, които идват отвсякъде: това е „световната школа“. Този израз (използван от Бенвенуто Челини по повод на стенописите с „битките“, замислени от Леонардо и Микеланджело за Палацо Векио във Флоренция), е цитиран от Гуидо Корнини, научен отговорник на Художествения отдел във Ватиканските музеи.
Световната школа
Корнини разказва, че „това е периодът, в който е намерена статуята на Лаокоон: през 1506 година изниква от земята като по чудо, почти цялостна, оцеляла през Средновековието. Ентусиазмът е огромен. Времето се характеризира с културна атмосфера на голям археологически и антикварен разгар. Започват да пристигат артисти от цял свят, особено фламандски, като Хендрик Голциус, за да правят копия, да си взимат бележки, да рисуват, да правят първите гравюри, да се запознават с великите мраморни статуи в двора „Белведере“. Това е епохата на Ренесанса, моментът, в който връзката с миналото на голямата гръко-римска цивилизация, внезапно прекъсната от варварските нашествия, е реванширана и преосмислена през християнски прочит.
Микеланджело и Торсът
Запленен от очарованието на Торса, гръцки оригинал, оцелял от „бурите на времето“, е Микеланджело Буонароти, изтъкнат художник сред работещите за папа Юлий II. Той веднага усеща пълна хармония между „своя начин на скулптиране“ и този на гръцкия скулптор Аполоний. Твърди се, че Микеланджело не се съгласил с предложението на папата да се прибавят липсващите части на тази така идеална творба, мощна, силна в нейната неволна незавършеност. В мемоарите се говори за часове наред, прекарани от тосканския майстор в екстазно възхищение от елинистичния шедьовър. Микеланджело гали мрамора, установява с него физическа и духовна връзка. Той почти е хипнотизиран от статичното напрежение на Аякс, който подготвя самоубийството си.
Ученикът на Торса
С право Микеланджело е наречен „Ученикът на Торса“. Свидетелство за това са т.нар. „инюди“ или голите тела с подчертана пластичност, нарисувани на свода на Сикстинската капела: „Атлетични, мускулести, тези фигури, почти ангели без крила, показват усилие, но техният жест не изглежда целенасочен“, пояснява Гуидо Корнини. Неслучайно известният учен Чарлз де Толней говори за „дифузна енергия“, осезаема в тургора на крайниците и в издутите мускули.
Други видяха в движението на тези голи мъжки фигури, неспокойствието на езичниците, непознали Откровението. Те са слепи, обръщат гръб на библейските сцени, нарисувани на свода. „В тези усилия проличава несъмненият спомен за Торса, който Микеланджело бе видял, изучавал и разпитвал надълго“.
Почти точно възпроизвеждане изглеждат двете голи фигури с гирлянда, които обграждат сцената „Жертвоприношението на Ной“. „Чувството за движение, така силно изразено на тавана на Сикстинската капела, добавя Корнини, преминава и през фигурите на стенописа Страшния съд или в статуята на Моисей в църквата „Сан Пиетро ин Винколи“ в Рим.
Внушителна е и близостта между незавършеността на Торса и „нон финито“ на Робите, група от статуи на Микеланджело, всички характеризиращи се с „чувство на безпокойство, на неясно усилие: сякаш се борят, усуквайки се, за да се освободят от материята, която ги държи в плен“.
следва поредицата от снимки на Торса, A. Poce
