Франциск: с нов поглед към реалността след пандемията

Масимилиано Меникети –Димитър Ганчев - Ватикана

„Педагогика за очите, която променя късогледия ни поглед, приближавайки го до погледа на самия Бог“. Така папата говори за киното, което самият той определя като „катехизис на човечеството“. Поводът е новата книга на монсеньор Дарио Едоардо Вигано, заместник-канцлер на Папската академия на науките и на Папската академия за социални науки, „Погледът: врата на сърцето. Неореализмът между паметта и действителността ”(Effatà Editrice), която бе представена в посолството на Италия към Светия престол. Книгата започва с интервю в което Франциск разкрива връзката си с големия екран, която нарича път „на паметта и съзерцанието“. Подобно на албум със спомени, Светият отец се връща в детството си в Аржентина, когато с родителите си слуша опери по радиото или отива да гледа филми в кварталното кино в Буенос Айрес.

Катехизацията на погледа

Именно тук, папата се запознава с автентичната история на неореализма: „На 10 – 12 годишна възраст съм гледал всички филми с Ана Маняни и Алдо Фабрици“ – казва Франциск. Много важни филми, които позволиха на нас децата да разберем в дълбочина, освен историите за мигрантите, голямата трагедия на световната война“. За папата, филмите на неореализма са оформили и оформят сърцето и днес, защото „те ни научиха да гледаме на реалността с нови очи“. Именно погледът, посочва Свети Петровия приемник, е средството за справяне с пандемията, която в този момент „сякаш умножава фалита на човечеството“ и „поражда безпокойство, страх, отчаяние. Затова са нужни очи, способни да пробият мрака на нощта”. В  този смисъл, обяснява папата, киното също се превръща в среда, средство и възможност за „катехизиране на погледа“, тъй като се нуждаем от „педагогика за очите, често неспособни да съзрат „голямата светлина“ сред мрака (Ис. 9, 2), която Исус идва да донесе”.

Киното, което може да ни научи как да гледаме

За папата, неореализмът, макар и да разказва италианската драма след световната война, има непреходна стойност. Оттук и размисълът му за погледа, който се разширява към трансцендентното, чрез киното, което може да ни научи да гледаме. „Колко хубаво би било – казва Франциск – чрез киното да преоткрием значението на възпитанието към чистия поглед. Точно както направи неореализмът”. Той специално споменава „Ла страда“ на Фелини и „Децата, които ни гледат“ на Виторио Де Сика. „В много филми –изтъква Франциск -  неореалистичният поглед е погледът на децата по света: чист, способен да улови всичко; ясен поглед, чрез който можем веднага и ясно да разграничим доброто от злото“. След това припомня пътуването си до остров Лесбос, видяно през очите на малките, живеещи в бежанските лагери: „В много случаи и в много различни страни, очите ми са се срещали с очите на деца - бедни и богати, здрави и болни, радостни и страдащи. Да бъдеш наблюдаван от децата е преживяване, което всички сме изпитвали, което ни докосва до дъното на сърцето ни и което ни принуждава да изследваме съвестта си, след което повдига въпроса: „Какво да направим, за да могат децата да ни гледат усмихнати и да запазят чистия си поглед, изпълнен с доверие и надежда? Какво да направим, за да не бъде открадната тази светлина от тях, за да не бъдат смутени и повредени техните очи? "

Поглед, който трансформира реалността

В свят, прекосен от дигитални медии, които „крият риска от пристрастяване, изолация и прогресивна загуба на контакт с конкретната реалност“, Франциск посочва голямата социална стойност на киното като приобщаващо и възпитателно средство и гледа на неореализма като „лупа, която показва реалността такава, каквато е“ и което „създава отношение с нея“.

„Погледът е действие, което се прави само с очите – казва Франциск – но за да видите, имате нужда от очите и сърцето“. За него, неореалистичните филми не са „документални филми, които визивно възстановяват реалността, а поглед, който с цялата си суровост разтърсва сърцето и поражда състрадание". „Както преди, така и сега разликата е в качеството на погледа – обяснява Франциск. Неореалистичният поглед не е отдалечен, а който приближава, докосва реалността такава, каквато е, създава отношение. Поглед, който преобразява реалността, защото не е статичен, а който издига и приканва да се приближим до последните. Поглед, който в мрака запазва вкуса и усещането за светлина. Това е разбулващ поглед способен да покаже пътеките, които виждаме само като граница, пробива преградите, разкрива знаците на по-красива и по-голяма реалност".

Грижа за паметта на изображенията

Накрая, папата подчертава необходимостта да бъдем добри пазители на паметта на изображенията, за да я предадем на нашите деца, на нашите внуци. Франциск разширява темата отвъд кинематографичната сфера, като включва комплекса от аудиовизуални източници като ценни свидетелства от миналото. „Това са документи с дълбоко универсален характер, защото преминават отвъд  езиковите и културни граници и могат да бъдат разбрани веднага от всеки“, пояснява папа Бергольо. Заедно с това споделя, че мисли за „институция, която да функционира като Централен архив за постоянно и организирано съхранение на аудиовизуалните исторически фондове на организмите на Светия престол и на Вселенската църква, съгласно научните критерии. Бихме могли да го наречем Медиатека, заедно с Ватиканския архив и Библиотеката, за събиране и съхранение на наследството на исторически аудиовизуални източници на високо религиозно, художествено и човешко ниво".