Примат и непогрешимост: 150 години от обявяването на догмите

Серджо Чентофанти – Светла Чалъкова – Ватикана

Преди сто и петдесет години, на 18 юли 1870 г. бива обнародвана конституцията Pastor Aeternus, която определя двете догми за примата на папата и за папската непогрешимост.

Дълги и бурни дискусии

Догматичната Конституция е одобрена единодушно от присъстващите 535 съборни отци, „след дълги, горди и бурни дискусии“, както каза Павел VI по време на една от своите генерални аудиенции, описвайки онзи ден, като „драматична страница в живота на Църквата, но не поради тази причина по-малко ясна и окончателна“ (Генерална аудиенцияр 10 декември 1969). Осемдесет и трима от съборните отци не участват в гласуването. Текстът бива одобрен в последния ден от Първия ватикански събор, прекъснат заради Френско-пруската война, започнала на 19 юли 1870 и отложен "за неопределено време" след завземането на Рим от италианските войски на 20 септември същата година, което ефективно бележи края на папската държава. Конституцията отразява една междинна позиция между различните мнения на участниците, като изключва например определението за непогрешимост да бъде валидно изцяло и за енцикликите или други доктринални документи. От сблъсъците, възникнали по време на събора, последва разкола на старите католици, които отказват да приемат догмата за непогрешимостта на учителната власт на папата.

Догмата за рационалността и свръхестествеността на вярата

Двете догми са обявени след тази за рационалността и свръхестествеността на вярата, съдържащи се в Догматичната конституция от Първия ватикански събор Dei Filius, с дата 24 април 1870. Текстът потвърждава, че „Бог, начало и край на всички неща, може да бъде опознат със сигурност в естествената светлина на човешкия разум чрез сътворените неща; защото онова, що е невидимо у Него, бива познато от интелигентността на човешката личност чрез нещата що са сътворени (Рим. 1, 20). Тази догма – обяснява Павел VІ на аудиенцията през 1969 – признава, че „разума, чрез своите единствени сили, може да достигне до сигурното познание на Твореца чрез тварите. Църквата по този начин защитава, във века на рационализма, стойността на разума“, подкрепяйки от една страна „превъзходството на откровението и вярата над разума и неговите способности“, но заявявайки, от друга страна, че „не може да има контраст между истината на вярата и истината на разума, тъй като Бог е източникът на едната и на другага“.

Догмата за примата

В Pastor Aeternus, папа Пий ІХ, преди провъзгласяването на догмата за примата, припомня молитвата на Исус към Отца, в която проси неговите ученици да бъдат „едно само“: Петър и неговите наследници са „незалязващото начало и видимата основа“ на единството на Църквата. Ето защо, заявява тържествено папата: „Провъзгласяваме и следователно потвърждаваме, въз основа на Евангелските свидетелства, че примата за юрисдикцията над цялата Божия Църква бе обещан и възложен на блажения апостол Петър от Христос Господ по непосредствен и пряк начин (…) Следователно, онова което Князът на пастирите, и велик пастир на всички овце, Господ Исус Христос, учреди в блажения Апостол Петър, за да направи постоянно спасението и вечно благото на Църквата, е необходимо, по воля на онзи, който я учреди, да пребъдва завинаги в Църквата, която, бидейки основана върху камък, ще остане непоклатима до края на вековете (...)От това следва, че който наследи Петър на този Престол, по силата на самото му учредяване от Христос,  получава първенството на Петър над цялата Църква (...) всички, пастири и вярващи, от всеки обред и достойнство, са обвързани с него от задължението за йерархично подчинение и истинско послушание, не само в неща, които принадлежат на вярата и обичаите, но и в онези, свързани с дисциплината и управлението на Църквата по целия свят. По този начин, запазвайки единството на общението и изповядването на една и съща вяра с римския папа, Църквата Христова ще бъде едно стадо под един върховен пастир. Това е учението на католическата истина, от което никой не може да се отдалечи без да загуби вярата и да изложи на опасност спасението“.

Непогрешимостта на  учителната власт на папата

В примата на Петър – пише Пий ІХ – „се съдържа също върховната власт на учението“, възложено на Петър и на неговите наследници за спасението на всички, както потвърждава постоянната традиция на Църквата (...) Но тъй като именно в това време, в което се усеща особено нуждата от спасителното присъствие на апостолското служение и има твърде много хора, които се противопоставят на неговата власт, считаме за наистина необходимо тържествено да се провъзгласи прерогативата, която единородният Син Божий благоволи да свърже с върховната пастирска служба. Затова Ние, бидейки предани на получената традиция от началото на християнската вяра, за славата на Бога нашия Спасител, за възвисяването на Католическата религия и за спасението на християнските народи, с одобрението на свещения Събор, провъзгласяваме и определяме догмата, открита от Бог, че Римския първосвещеник, когато говори ex cathedra (от престола), т.е. когато упражнява своята върховна длъжност на Пастир и Учител на всички християни, и по силата на своята Апостолска власт, определя една доктрина относно вярата и обичаите, обвързва цялата Църква, чрез божествената помощ обещана му в личността на блажения Петър, притежава онази непогрешимост, която Божествения Изкупител е благоволил да даде на Църквата си в определянето на учението относно вярата и обичаите: затова, такива определения на Римския първосвещеник сами по себе си, а не поради съгласието на Църквата са непроменими“.

Кога настъпва непогрешимостта

Йоан Павел ІІ обясни смисъла и гранците на непогрешимостта по време на генералната аудиенция на 24 март 1993. „Непогрешимостта – посочи той – не е дадена на Римския първосвещеник като на частно лице, а защото изпълнява длъжността на пастир и учител на всички християни. Освен това, той не упражнява тази длъжност в себе си и от себе си, а заради своята върховна апостолска власт и заради божествената помощ обещана му в блажения Петър“. Накрая, той не я притежава, сякаш може да разполага или да разчита на нея при всяко обстоятелство, а само когато говори от престола, и само в едно доктринално поле, ограничено до истините на вярата и морала и до тези, които са тясно свързани с тях. Папата трябва да действа като „пастир и учител на всички християни“, произнасяйки се върху истини, отнасящи се до вярата и обчаите, с термини, които показват ясно неговото намерение да дефинира една определена истина и да поиска окончателното придържане към нея от всички християни. Това се случи – например – в определянето на Непорочното зачатие на Мария, за което Пий ІХ посочи: „Това е една доктрина, открита от Бог и трябва да бъде, поради тази причина, непоклатимо и постоянно вярвана от всички братя“; или в определението на Успението на Пресветата Богородица, когато Пий ХІІ каза: „С властта на Нашия Господ Исус Христос, на Блажените Апостоли Петър и Павел, и с наша власт, заявяваме и определяме като божествено открита догма... и т.н.“. При тези условия може да се говори за извънредна папска учителна власт, чиито определения са непроменими по само себе си, а не заради съгласието на Църквата. Римските първосвещеници могат да упражняват тази форма на учителна власт. И това фактически се случи. Много папи обаче не са я упражнили“.

Какво е една догма

Догмите са истини на вярата, на които Църквата учи, така както са открити от Бог (Катехизис на Католическата Църква, 74-95). Те са категорични точки от нашето верую. Основните догми са следните: Бог е Един и Троичен; Отец е създател на всички неща; Синът е истински Бог и истински човек, въплътен, умрял и възкръснал за наше спасение; Светият Дух е Бог; Църквата е една, така както едно е Кръщението. И още: прошката на греховете, възкресението на мъртвите, съществуването на Рая, Чистилището, Ада, транссубстанцията, божественото майчинство на Мария, нейната девственост, Непорочното ѝ зачатие и нейното Успение. Всички тези истини не са абстрактни или студени, а трябва да бъдат разбрани в голямата истина за Бог, който е любов и иска да участва в божествения живот на своите творения. Исус открива кои са най-големите заповеди: любовта към Бог и към ближния (Мат. 22,36-40). И в края на живота ще бъдем съдени според любовта.

Догми и развитие на доктрината

Една догма следователно е солидна опора за живота на вярата. Тя е определена от Учителната власт на Църквата, която я разпознава в Библията, като открита от Бог и в тясна връзка с Традицията (Апостолското предание). Въпреки това Традицията не нещо неподвижно или статично, а – както казва Йоан Павел ІІ (Апостолическо писмо Ecclesiae Dei), по стъпките на последния Събор – е жива и динамична, защото укрепва интелигентността на вярата. Догмите не се променят, но благодарение на Светия Дух разбираме все повече обширността и дълбочината на истините на вярата. Така папа Войтила може да потвърди, че „упражняването на учителната власт конкретизира и показва приноса на Римския първосвещеник за развитието на доктрината на Църквата“ (Генерална аудиениция, 24 март 1993).

Примат, колегиалност, икуменизъм

По време на аудиенцата през 1969, Павел VІ изтъква актуалноста на Първия ватикански събор и връзката с последвалия Втори ватикански събор: „Двата ватикански събора, първият и вторият, се допълват, дори и да се различават значително по много причини“. По този начин вниманието към прерогативите на папата в Първия ватикански събор се удължава и към Втория ватикански събор до целия Божи народ с понятията за „колегиалност“ и „общение“, докато фокусът върху единството на Църквата, което намира в Петър своята видима отправна точка се развива в силен ангажимент за икуменически диалог. До такава степен, че Йоан Павел ІІ в своята Енциклика Ut unum sint, отправя апел към християнската общност, за да намери формата на упражнение на примата, който, „въпреки, че не се отказва по никакъв начин от същността на своята мисия, се отваря за една нова ситуация, като служение на любов, признато от едните и от другите“ (Ut unum sint, 95). А папа Франциск в Evangelii gaudium говори за едно „обръщане на папството“. „Вторият ватикански събор – отбелязва той – потвърди, че подобно на древните патриархални Църкви, Епископските конференции могат да дадат многообразен и ползотворен принос, така че да се реализира конкретно усещането за колегиалност“ (Lumen Gentium, 23). Това желание обаче не беше напълно осъществено, защото все още не е  достатъчно изяснен статута на Епископските конференции, който ги възприема като субекти с конкретни атрибуции, включвайки също някоя автентична доктринална власт. Прекомерната централизация, вместо да помага, усложнява живота на Църквата и нейната мисионерска динамика “(Evangelii gaudium, 32). И трябва да се помни, че според казаното от Втория ватикански събор, „непогрешимостта, обещана на Църквата, пребивава също в епископското тяло, когато упражнява върховната учителна власт с наследника на Петър“ (Lumen gentium, 25).

"Ти си Петър и върху този камък, ще съградя моята Църква“

Като се оставят настрана догмите, по време на аудиенция през 1912, Пий Х припомня необходимостта да се обича папата и да му се подчинява, като споделя, че е наскърбен, когато това не се случва. Дон Боско призовава своите сътрудници и своите младежи да съхраняват в сърцето си „три бели любови“: за Евхаристията, за Дева Мария и за папата. А Бенедикт ХVІ на 27 май 2006, говорейки с младежите израснали с Йоан Павел ІІ, обяснява с прости думи онова, което подчертават тези истини на вярата, провъзгласени в далечната 1870 г.: „Не се страхувайте да изграждате вашия живот в Църквата и с Църквата! Бъдете горди от любовтта за Петър и поверената му Църква. Не се заблуждавайте от онези, които искат да противопоставят Христос на Църквата! Съществува само една скала, върху която си струва да се изгради дома. Тази скала е Христос. Съществува само един камък, върху който си струва да се осланяме. Този камък е онзи, на когото Исус каза: „Ти си Петър и върху този камък, ще съградя моята Църква“ (Мат. 16, 18). Вие младежи познахте добре Петър от нашето време. Затова, не забравяйте, че нито онзи Петър, който гледа нашата среща от прозореца на Бог Отец, нито този Петър, който сега стои пред вас, нито всеки следващ Петър няма никога да бъде против вас, нито против изграждането на устойчивия дом върху скалата. Дори, ще ангажира сърцето си и двете си ръце, за да ви помогне да изградите живота върху Христос и с Христос“.