Джон Хенри Нюман, апостол и пророк за християнска Европа

Един от най-големите християнски мислители през последните векове

Джон Хенри Нюман, роден в Англия през 1801 и умрял през 1890, е един от най-големите християнски мислители през последните векове. Преминана от Англиканската към Католическата  църква. Папа Бенедикт ХVІ г обяви за блажен по време на литургия в Бирмингам на 19 септември 2010, в контекста на неговата апостолическа визита в Англия. Това събитие остави дълбока следа не само в Църквата във Великобритания, но в цялото християнство.

През ХІХ век, белязан от позитивизма и научния подход, дали началото на отричането на Бог, Нюман се превръща в знак на противоречие, който разтърсва както католическа така и протестантска Англия.

Още като англиканин основава на Оксфордското движение, целящо задълбочаването на богословските научни изследвания, особено в областта на Патристиката (богословието от времето когато Църквата бе все още е една и неразделена) и да се изправи пред предизвикателствата на модернизма. Именно това търсене на истината най-накрая го отвежда, четиридесет годишен, до католицизма. Неговото отделяне от англиканството в полза на Рим предизвиква сензация.

Но също и като католик не липсва враждебността към  Нюман. Неговият богословски гений, голямата свобода, с която поставя на първо място превъзходството на съвестта пред всеки опростен догматизъм, предизвикват завист и подозрения. Дори в йерархията към която сега принадлежи не липсват такива, които определят Нюман като твърде много "римски" и не достатъчно полемичен към англиканството, което е напуснал.

Бившата основна фигура в културния живот на Оксфорд е изолиран в новата си църква, където е укоряван, че не превлича достатъчно англикани към католицизма. „За мен, обръщанията не бяха основната работа, а по-скоро изграждането на католиците", пише той.

Става член на Конгрегацията на Свети Филип Нери и се установява в Бирмингам, основавайки един Молитвен Дом. Тук големият мислител и брилянтен интелектуалец се сблъсква с мизерията на бедняшките квартали и става свидетел на една църковна действителност, в която малко са онези който успяват да си позволят някакво образование. Точно тук и в тази реалност, благодатта Божия, която е у него започва да сее с пълни ръце. „Истинският триумф на Евангелието - пише той - се състои в издигането над себе си и над човешката природа в създаването на това тайнствено сътрудничество между волята и Благодатта… Светците, ето това е истинското творение на Евангелието и на Църквата”.

Днес Църквата посочва именно в Нюман една от тези фигури на светостта. Неговото богословие, когато беше жив изглеждаше “либерално”, но в действителност винаги е било дълбоко чувствително и почтително към учителния авторитет на Църквата.

Възраженията прерастват, когато е издигнат в кардинал от папа Лъв XIII, на прага на осемдесет годишна възраст. Това е признание, дължащо се на дейността и благородството на неговата личност. Обявен е и за Почетен член на Trinity College в Оксфорд. Това е едно изключително академично признание, особено като се има предвид, че от времето на Реформацията, три века по-рано, това признание на най-висшата английска академична институция, не е давано на католик.

Въпреки своето смирение и чувствителна душа, Джон Хенри Нюман бе апостол и пророк. В тънкото му лице, набраздено от дълбоки бръчки, блестят две очи напоени с идеали, които в продължение на години внимателно търсят истината сред трудната епоха на викторианска Англия. Когато умира в Бирмингам през 1890 г., Католическата църква в Англия е в пълен разцвет, след три столетия на гонения и имиграция.

Неговата мисъл, неговата вяра съчетана с разума са повече от всякога актуални

Нюман оставя следа в бъдещите поколения на британски католици, сред многобройни обърнали се към вярата. Цялата велика католическа англосаксонска култура му е в някаква степен длъжница. Без Нюман не бихме имали Честъртън, Белок, Толкин, Брус Маршал и много други.

В проповедта си на литургията за неговата беатификация Бенедикт ХVІ посочва, че „справедливо и правилно е да кажем, че днес ние признаваме светостта на един изповедник, син на този народ, който, макар и да не е бил призван да пролее кръвта си за Господ, въпреки всичко красноречиво е свидетелствал за Него през дългия живот, посветен на свещеническото служение, особено на проповядването, учението и писмените трудове. С това той е достоен да заеме мястото си в дългата верига от светци и учители по тези острови, каквито например са Св. Беда, Св. Хилда, Св. Елред, блаженият Дънс Скот – споменаваме само някои. В блажения Джон Хенри тази благородна традиция на учителство, дълбока човешка мъдрост и гореща любов към Господ принесе богати плодове като знак за постоянното присъствие на Светия Дух в дълбините на сърцето на Божия Народ, изливайки обилните дарове на светостта“.

Неговият девиз, Cor ad cor loquitur, “Сърцето говори на сърцето” – каза още Бенедикт ХVІ - ни позволява да проникнем в разбирането му за християнския живот, като един призив към святост, изживяван като страстно желание на човешкото сърце да влезе в тясно общение с Божието Сърце. Той ни напомня, че верността към молитвата постепенно ни преобразява в образ Божий“.

Учението на блажения Джон Хенри за молитвата пояснява, че вярващият християнин окончателно се посвещава в служба на единствения истински Учител, и Той единствен има право на нашето безусловно поклонение (Мт 23, 10). Нюман ни помага да разберем какво означава това в нашия всекидневен живот – той казва, че нашият божествен Учител е определил специална задача за всекиго от нас, “ясно определена служба”, заръчана само за един конкретен човек. “Аз имам своя мисия – пише той, – аз съм звено във веригата, свързваща спойка между хората. Той не ме е създал за нищото. Ще правя добро, ще изпълнявам делото Му; ще бъда ангел на мира, проповедник на истината там, където съм…, постъпквайки така, аз ще бъда послушен на Неговите заповеди и ще Му служа в моето призвание” (Meditations and devotions, 301-2).

Идеите му за взаимоотношенията между вяра и разум, за жизнено важната роля на религията в цивилизованото общество и за необходимостта от особен подход към образованието – посочва още почетният папата  – и днес продължават да вдъхновяват и просвещават мнозина по целия свят. Бих искал да отдам дължимото на неговата концепция за образованието, която направи толкова много за формирането на “етос”-а, явяващ се движеща сила за днешните католически училища и университетски институции. Решителен противник на всякакъв ограничаващ или утилитаристки подход, той се опита да създаде образователно пространство, в което интелектуалното изграждане, нравствената дисциплина и религиозното възпитание да се осъществяват заедно.

Топлотата и човечността, които лежат в основата на оценката му за свещениците и тяхното пастирско служение, са изразени великолепно в неговите думи: “Ако вашите свещеници бяха ангели, скъпи братя, то те не биха могли да споделят вашите страдания, нито да ви съчувстват, нито да проявят състрадание към вас, нито да изпитат към вас нежност и да търсят поводи да ви оправдаят, както можем ние; те не биха могли да бъдат образци и наставници за вас и да поведат вашия вехт човек към нов живот, както могат тези, които са излезли от вашата собствена среда („Men, not Angels: the Priests of the Gospel“, Discourses to mixed congregations, 3).