Търси

Vatican News
Монс. Клаудио Гуджероти, апостолически нунций в Украйна, с папата Монс. Клаудио Гуджероти, апостолически нунций в Украйна, с папата 

Папската дипломация и ролята на ватиканския дипломат

Навършва петдесет години папският документ „Sollicitudo Omnium Ecclesiarum“ на папа Павел VI, с който се очертават задачите на папските представители в другите държави.

Преди това дори е имало идея да се премахнат нунциите и дейността им да се прехвърли на Националните епископски конференции. Този вид дебати бяха породени  с Втория ватикански събор (1962-1965)  и  с идеята да се засили значението на служението на епископите, уравновесявайки по този начин възхваляваното от Първия Ватикански събор първенство на папата и създаването на ново балансиране на правомощията.

Но виждането на папа Павел VI  бе друго и той изясни това в своя документ под формата на Моту проприо „Sollicitudo Omnium Ecclesiarum“, точно преди 50 години.

Става дума за твърде важен текст, за да се разберат ролята и задачите на „посланиците на Папата“.

Че бяха налице две виждания по въпроса, свидетелства фактът, че кардинал Лео Суененес, един от отците на Втория Ватикански събор, считаше нунциите за „инспектори“, способни да контролират поместните църкви, докато Джовани Батиста Монтини, през 30-те години, преподаваше на студентите от църковната академия, че нунцият няма задачата да ограничава свободата на епископите, а по-скоро да гарантира тази свобода.

Тази тема е залегнала в „Sollicitudo Omnium Ecclesiarum“

Павел VI тръгва именно от необходимостта на Папата да бъде „пастир, който присъства навсякъде“, близо до верните, но също и до онези, „които не са от това стадо“, тъй като „нашата мисъл и пастирската грижа е насочена и към тях, за да се изпълни желанието на Бог за само едно стадо, само един овчар“.

Следователно не „инспектори“, а подпомагащи диалога между Папата и епископите, тъй като наистина бе започнала епохата на международните пътувания на папите (Павел VI добре знаеше това), но имаше нужда и от пряк и постоянен контакт.

Оттук се поражда и необходимостта от документ за папските представители в различните църкви и държави, защото „е очевидно, че на движението към центъра и сърцето на Църквата трябва да отговаря друго движение, което от центъра да се разпространява към перифериите и да разпространява по някакъв начин към всички поместни църкви, към всички отделни пастири и вярващи, присъствието и свидетелството на онова съкровище от истина и благодат, на което Господ Спасителят Христос ни направи участници“.

Служение, което да не бъде само представителство на Папата пред епископите, но и пред цялата държава, защото църквата и държавата, „и едната, и другата, действат за доброто на един общ субект, човекът, извикан от Бог за вечното спасение“.

Става дума за диалог, който,  докато „има за цел да гарантира на Църквата свободното упражняване на нейната дейност, прави гражданската власт да бъде уверена във все по-мирните и благоприятни цели и намерения на църквата“.

Но Павел VІ гледаше и към многостранните организации, с които Светият Престол има „редица връзки от различен юридически характер“.

Така „Моту проприо“ на Павел VІ поставя основите на съвременната фигура на апостолическия нунций. Но водещите линии остават същите: да се позволи на Църквата да се развива и да служи на човека, като се започне именно от присъствието. И затова нунцият винаги е архиепископ: трябва да има възможността да ръкополага други епископи и свещеници, да създава църковна йерархия, да прави присъстваща навсякъде Евхаристията.

Затова дипломацията на Светия Престол се очертава като дипломация на присъствието. Дипломация на присъствието на Папата, на Църквата, която да позволява на вярващите да имат минимално необходимото: Евхаристията.

От тук се поражда и дейността на кард. Агостино Казароли отвъд Желязната завеса, споразуменията с комунистическите правителства за назначаването на епископите, разрешенията, необходими, за минимално гарантиране на живота на католическата църква. От тук се поражда и временното споразумение с Китай за назначаването на епископите.

И затова ролята на нунциите е така важна и тяхната задача не може да се прехвърли на Епископските конференции. Защото от една страна те гарантират непрекъснатата дейност на Църквата и помагат на Папата да избира епископите. От друга страна гарантират свободата на Църквата, като разговарят с правителствата.

man / VatNews

21 Юли 2019, 15:45