Папа Франциск: Нашият любящ небесен Баща винаги ни очаква
Светла Чалъкова - Ватикана
Римският епископ се фокусира върху притчата за милостивия баща и двамата му сина (Лука 15, 31-32). Тя разкрива сърцето на Евангелието – Божията милост. Тази история е насочена към онези, които като фарисеите смятат себе си за праведни, но осъждат другите, без да забелязват собственото си разстояние от Отца.
„Евангелието иска да предаде послание на надежда: където и да сме изгубени и колкото и да сме изгубени, Бог винаги идва за нас!“.
И двамата синове в притчата са изгубени по свой начин: по-малкият, като бяга от изискванията на любовта, по-големият, като остава, но не обича. И двамата се оказват далеч от сърцето на бащата, отбелязва папата. Любовта изисква усилия, отказ от нещо свое, но най-малкият син мисли само за себе си и прекъсва връзките, като много възрастни егоисти, които не знаят как да живеят за другите. Той иска да бъде обичан, но се отнася небрежно към любовта и я пропилява. Едва в беда той осъзнава загубата си и започва да „моли за любов“, привързвайки се към „първия наличен собственик, който му падне“. Това преживяване поражда фалшивото убеждение, че истинската любов е невъзможна и „по-малкият син, ударил дъното“, се връща у дома, мечтаейки да „събере няколко трохи любов от земята“.
„Само този, който наистина ни обича, може да ни освободи от тази фалшива идея за любов“, подчертава Светият отец, припомняйки картината на Рембранд за завръщането на блудния син. На платното се забелязват два детайла: главата на сина е обръсната като на каещ се или новородено, а ръцете на бащата са едната мъжка, другата женска: образ на силата и нежността на прошката. Но големият син е този, който представлява адресатите на притчата. Той остава вкъщи с баща си, но вътрешно беше далеч. Може би и той е искал да си тръгне, но е останал поради страх или дълг. Това „принудено“ чувство поражда гняв, който в крайна сметка избухва. Той не споделя радостта на баща си – и именно той рискува да остане извън дома. Бащата отива при него и не го укорява; той иска само той да почувства любовта му и го кани да влезе, оставяйки вратата отворена, подчертава папа Франциск.
„Тази врата е отворена и за нас. Това всъщност е причината за надеждата: ние можем да се надяваме, защото знаем, че Отец ни очаква, вижда ни отдалече и винаги оставя вратата отворена. Нека се запитаме: къде е нашето място в тази прекрасна история? Нека се помолим на Бог Отец за благодат, за да можем и ние да намерим пътя към дома“.
