Папата: нека бъдем обезпокоени от страдащия вик на света
Антонела Палермо – Светла Чалъкова – Ватикана
В църквата-майка на Обществото на Исус в Рим, папа Франциск съслужи светата литургия за 400- годишнинато от канонизирането на йезуитите Игнацио от Лойола и Франциск Саверий, на кармелитката Тереза от Авила, от свещеника Филип Нери и мирянина Исидор земеделец. Богослужението бе предстоятелствано от настоятеля на Обществото на Исус отец Артуро Соса.
Именно Евангелието на Преображението предложи на папата, в неговата проповед, възможността да спре вниманието на четири действия, извършени от Исус, от които може да се извлече полезна информация: да вземем всеки ден в ръка личния си призив и историята на нашата общност; да се изкачим до границите, посочени от Бог, като излезем от себе си; за се молим за преобразяването на света, в който сме потопени; да пребъдваме, тоест да сме внимателни да опазваме същественото в живота, онова, което не отминава.
Съжаленията и носталгията парализират пътя
Папата припомни, че действието да бъдем ученици винаги започва от Исус, който обича, избира и призовава. Франциск обърна внимание на това, което е в основата на тайната на званието: благодатта, избора, който изпреварва каквото и да е наше решение. „Той ни призова, без нашите заслуги. Преди да сме тези, които направиха живота дар, ние сме тези, които получихме безвъзмезден”, каза папата. Бог ни води за ръка към целта на християнския път, който е „святата му планина, където вече ни вижда завинаги с Него, преобразени от любовта Му“.
„Благодатта ни води там. Така че, когато изпитваме горчивина и разочарование, когато се чувстваме омаловажени или неразбрани, нека не се губим в съжаление и носталгия. Те са изкушения, които парализират пътя, пътища, които не водят до никъде. Вместо това, нека вземем живота си в ръка, започвайки от благодатта. Нека приемем дара да живеем всеки изминал ден, като участък от пътя към целта“.
Да чувстваме с Църквата и да бъдем квас на братството
Папата настоя на красотата на общностното измерение, в което се корени повика, в светлината на факта, че Исус „взема учениците заедно“. Оттук, папата подчерта пред своите братя йезуити, че „трябва да възродим благодатта, че сме взети в Църквата, нашата света йерархична Майка, и за Църквата, нашата годеница. Ние принадлежим на Исус и му принадлежим като Общество“.
„Нека не се уморяваме да просим силата да изграждаме и пазим общението, да бъдем квас на братството за Църквата и за света. Ние не сме солисти в търсене на аудитория, а братя, подредени в хор. Ние чувстваме с Църквата, отхвърляме изкушението да преследваме личните успехи и да създаваме елитни групи. Нека не позволяваме да бъдем погълнати от клерикализма, който сковава и от идеологиите, които разделят“.
Думите на папата отекват и в определението, което дава на светците, които се възпоменават днес, като „стълбове на общението“: „те ни напомнят, че в небето, въпреки нашето разнообразие от характери и възгледи, ние сме призовани да бъдем заедно“. „Именно тази връзка на вечен живот, която ни е обещана, можем да започнем да изпитваме още от сега“ е предложението на папата.
Оставете всеки успокояващ навик
Франциск се спря също на думата „изкачване“, използвайки метафорични образи. „Пътят на Исус не е надолу, той е изкачване – уточни той – светлината на преображението не идва в равнината, а след изморително пътуване”.
Следователно, за да последваме Исус, е необходимо да напуснем равнините на посредствеността и склоновете на удобството; необходимо е да оставим успокояващите си навици, и да извършим едно „движение за изгнание“.
„Само възкачването на кръста води до целта на славата“, продължи папата, отбелязвайки, че „светското изкушение е търсенето на слава, без да се преминава през кръста“. След това, гледайки как Господ изведе Авраам от земята му, той обясни:
„Бихме искали известни, прави и равни пътеки, но за да намерим светлината на Исус е необходимо непрекъснато да излизаме от себе си и да се изкачваме, вървейки след Него“.
Да осъществим изгнанието и да търсим „неудобно“ Бог
Изгнанието и изкачването характеризират специфичния път на харизмата на свети Игнаций: с това е добре запознат папата йезуит, който в проповедта си припомни, че в Писанието „върхът на планините представлява крайната точка, границата, границата между земята и небето“ и отправи същата покана:
„Ние сме призовани да излезем, за да отидем точно там, на границата между земята и небето, където човек се изправя пред Бог с мъка, бори се с мъка пред Бог; да споделим неговото неудобно търсене и религиозните му съмнения. Трябва да сме там и за да направим това, трябва да излезем и да се изкачим. Докато врагът на човешката природа иска да ни убеди винаги да се връщаме по едни и същи стъпки, тези на стерилна повторяемост, на удобството, на вече видяното, Духът предлага отвори, дава мир, без никога да оставя на мира, изпраща учениците до най-далечните граници. Нека помислим за Франциск Саверий“.
Тук Франциск припомни колко много се е борил Авраам, за да извърви по този път. И повтори колко е важно „да се борим, за да защитим този път, този път на посвещение на Господ”.
Рискът от „паркираната“ вяра
Франциск отбеляза, че във всяка епоха този кръстопът постоянно се представя на ученика. Той идентифицира опасността от статична вяра и използва термина „паркиран“, за да я дефинира по емблематичен начин. Франциск сподели своя страх от тази „паркирана вяра“:
„Рискът е да се смятаме за „добри“ ученици, които в действителност не следват Исус, а остават неподвижни, пасивни и като тримата от Евангелието, без да осъзнават, че задрямват и заспиват. Дори в Гетсиманската градина същите тези ученици спят. Братя, за тези, които следват Исус, не е време за спане, не е време да позволят на душата им да бъде упоена, да бъдат упоени от днешния консуматорски и индивидуалистичен климат, според който всичко в живота е наред, ако е добре с мен; за който говорим и теоретизираме, но губим от поглед плътта на братята, конкретността на Евангелието. Драма на нашето време е да затворим очите си пред реалността и да се обърнем на другата страна“.
Оттук молитвата към Света Тереза, за да ни „помогне да излезем от себе си и да се изкачим на планината с Исус, да осъзнаем, че Той също се разкрива чрез раните на нашите братя, трудностите на човечеството, знаците на времената“. Папата прикани да не се страхуваме да се докосваме до раните, защото – казва той – те са Господни рани.
Да се молиш означава да носиш туптенето на Божията вест
Това, което папата казва за молитвата, се отнася особено до драмата на настоящата война. Дори молитвата може да стане навик - отбеляза Франциск - който прикани своите събратя да се запитат „какво означава, след толкова години служение, да се молим“.
„Може би силата на навика и определен ритуал ни накараха да вярваме, че молитвата не преобразява човека и историята. Вместо това молитвата преобразява реалността. Това е активна мисия, непрекъснато ходатайство. Това не е отдалечаване от света, а промяна на света. Да се молиш означава да носиш туптенето на Божията вест, така че Неговият поглед да се отвори широко към историята. Ще бъде добре да се запитаме дали молитвата ни потапя в тази промяна; дали хвърля нова светлина върху хората и преобразява ситуациите. Защото ако молитвата е жива, тя се „разклаща вътре“, разпалва отново огъня на мисията, разпалва радостта, непрекъснато ни провокира да бъдем обезпокоени от страдателния вик на света. Нека се запитаме как пренасяме в молитвата настоящата война“.
За пример папата посочи стила на свети Филип Нери, на когото молитвата разширяваше сърцето, карайки го да отвори вратите за деца от улицата. Но също и стила на свети Исидор, който се моли на нивата и пренасяше земеделската работа в молитвата.
Да се фокусираме върху същественото
И накрая, папа Франциск насочи вниманието върху образа, който остава за Исус. „Евангелието – каза той – завършва, като ни връща към най-същественото“:
Често сме изкушавани в Църквата и в света, както в духовността, така и в обществото, да направим първични толкова много второстепенни нужди. С други думи, рискуваме да се концентрираме върху обичаи, навици и традиции, които приковават сърцето към това, което отминава и ни кара да забравим това, което остава. Колко важно е да се работи върху сърцето, за да знае как да разграничава какво е според Бога и остава, от това, което е според света, и отминава!“
Последната молитва напомня онова „скъпоценно наследство“, което е духовното разпознаване според свети Игнаций: „Нека свети Игнаций ни помогне да го запазим, вечно присъщо съкровище, което да се излива върху Църквата и върху света. То е онази лупа, която ни позволява да видим всичко ново в Христос“. Папата завърши проповедта си, като изрази убеждението в същността на разпознаването „за нас самите и за Църквата“. И тук той цитира Пиетро Фавр: „Всичко добро, което може да бъде постигнато, мислено или организирано, трябва да се направи с добър дух, а не с лош“ (Мемориал, Париж 1959, n. 51).
Пожеланията на отец Соза към папата за деветте години от понтификата
В края на литургията настоятелят на Обществото на Исус благодари на „Господ, който продължава да ни съпровожда в това дълбоко вътрешно обръщане. От името на йезуитите и на цялото семейство на свети Йгнаций – каза той - благодаря на Светия отец за присъствието му на това тържество, знак за неговото постоянно и внимателно съпровождане в служба на Църквата“. И в навечерието на деветата годишнина от избирането му за епископ на Рим, Соза изпроси изобилна благодат в изпълнението на неговото Свети Петрово служение. Освен това свещеникът йезуит изпроси, според насоките на свети Игнаций, „благодатта да виждаме всичко в Христос“ в това време – каза той – в което живеем, пълно с изненади. След това той отправи молитва към Мария от Назарет, „за която няма нищо невъзможно“. Накрая отец Соза представи на папата около десетина жени, бягащи от войни и преследвания, приети от Център „Астали“. Те подариха на Франциск каталога ог фотографската изложба „Насочени към бъдещото“, символ на ангажираността на мъжете и жените в тези четиридесет години дейност в полза на бежанците, и цветна платнена чанта, изработена заедно в периода на пандемията: плод на постоянния ангажимент към мира.
