От развалините на Мосул до тези на Украйна, глас на мир и надежда
АНДРЕА ТОРНИЕЛИ
Франциск навлиза в десетата година от своя понтификат и това е годишнина, драматично белязана от ужаса на войната в сърцето на Европа. Впечатляващо е да чуем отново днес някои от думите, които папата изрече преди година, по време на най-важното и смело апостолическо пътуване на неговия понтификат, това в Ирак. Пътуване, което той силно желаеше, въпреки рисковете и многото противоположни мнения, мотивирани от огромната трудност при гарантиране на безопасността, особено за хората, които биха участвали в литургиите и срещите. Но през март 2021 Франциск пожела да направи това поклонничество, което остана сред нереализираните мечти на свети Йоан Павел II, за да покаже близостта си с всички жертви на фундаментализма, да насърчи трудния път на възстановяване на страната, да протегне ръка на многото миролюбиви мюсюлмани, които искат да съжителстват в мир с християните и с тези, принадлежащи на други религии.
Кулминация на това пътуване бе посещението на епископа на Рим при развалините на Мосул. Тогава Франциск каза: „Днес всички ние издигаме гласа си в молитва към Всемогъщия Бог за всички жертви на войната и въоръжените конфликти. Тук, в Мосул, трагичните последици от войната и военните действия са твърде очевидни. Колко е жестоко, че тази страна, люлка на цивилизацията, бе застигната от такава нечовешка буря, с разрушени древни места за поклонничество и хиляди и хиляди хора - мюсюлмани, християни, язиди, които са били жестоко унищожени от тероризма и други - насилствено разселени или убити!".
Година по-късно за пореден път трагичните последици от мръсната война в Украйна, лицемерно определяна като „специална военна операция”, са пред очите на света, с техния товар от болка, страдание, на измъчени невинни тела, убити деца, на разделени семейства, на милиони бежанци, принудени да напуснат всичко, за да избягат от бомбите, на градове, превърнати в бойни полета, на къщи, изкормени и опожарени. Да не говорим за раните в сърцата, за които ще са нужни години, за да се изцелят. Този път войната е близо. Не е толкова далеч като тази в Ирак, за която с пророческа яснота папа Войтила – чийто глас остана нечут - напразно молеше да не бъде предприета и която превърна земята на Авраам в събирателен пункт на всякакъв тероризъм. Война, „приключение без връщане“.
Този път омразата и насилието не могат да бъдат прикрити в теории за „сблъсък на цивилизациите“, не са свързани с фиктивни религиозни мотиви. Този път и на двата фронта има мъже и жени, които споделят една и съща християнска вяра и едно и също кръщение. Пред лицето на хаоса, причинен от агресията на руската армия в Украйна, и ескалацията на войната, която тя предизвика, с риск от завличане на света в ядрен конфликт, не е лесно да се намерят признаци на надежда. И въпреки това, както преди година в Мосул папа Франциск потвърди „убеждението, че братството е по-силно от братоубийството, че надеждата е по-силна от смъртта, че мирът е по-силен от войната“, дори днес, въпреки всичко, е възможно да се надяваме. Молейки Бог за дара на мира, без да спираме да го търсим и преследваме, без да не опитаме всичко за прекратяването на огъня и началото на истинските преговори. Защото, ако искаме мир, трябва да се подготвим за мир, а не за война. Необходимо е да имаме смелостта и креативността да поемем по нови пътища за изграждане на съвместно съществуване между нациите, което не се основава на баланса на силата и възпирането. Днес е възможно да се надяваме, като погледнем голямата вълна на солидарност, която за няколко дни се генерира отдолу, и щедростта на страни като Полша, които отвориха вратите си за милиони бежанци.
Преди година, на междурелигиозната среща в равнината на Ур, Франциск каза: „Откъде може да започне пътят на мира? От това да се откажеш да имаш врагове. Който има смелостта да гледа звездите, който вярва в Бог, няма врагове, с които да се сражава. Той има само един враг, който стои на вратата на сърцето му и чука, за да влезе: това е враждата. Докато някои се стремят да имат врагове повече, отколкото да бъдат приятели, докато мнозина търсят собствената си печалба за сметка на другите, тези, които гледат звездите на обещанията, тези, които следват пътищата на Бог, не могат да бъдат срещу някого, а за всички. Не може да се оправдае никаква форма на налагане, потисничество и уклончивост, не може да се действа агресивно”. През тези девет години на понтификат, папата ни учи, че пътят на мира започва с разоръжаването на сърцата. Да се наречем християни означава да принадлежии към един Бог станал Човек, който на кръста се остави да бъде убит от любов и с избора си да бъде безпомощна жертва, в продължение на две хиляди години Той ни моли да застанем на страната на потиснатите, нападнатите, победените, последните, изхвърлените. Той моли да сеем мир и никога омраза, война, насилие.
