Папата: една милувка е достатъчна, за да се осмисли деня на болния
Бенедета Капели – Светла Чалъкова – Ватикана
Франциск отново се завърна в университетската болница "Джемели" след операцията през юли, за да отбележи с „признателност“ 60-годишнина от откриването на Факултета по медицина и хирургия към Католическия университет „Пресвето Сърце", създаден от отец Агостино Джемели. Но и да каже своето „благодаря“ за грижите и обичта, получени по време на хоспитализацията му.
На големия площад пред биологичните институти, приготвен за литургията, присъстват много лекари, докторанти, медицински сестри, които всеки ден тук с отдаденост дават всичко от себе си за другите, с почит и любов към човека, която намират в лицата на болните. На тях папата посвети проповедта си на литургията, за да може тяхната работа да придобие дълбок смисъл, а не просто да се превърне в бреме, нещо, което преминава „без да остави следа“ или което оставя в края на деня „само много усилия и умора":
„Ще ни бъде от полза вечер да си припомним лицата, които сме срещнали, получените усмивки, добрите думи. Те са спомени за любовта и помагат на паметта ни да намери себе си. Колко важни са тези спомени в болниците! Те могат да осмислят деня на болния. Братската дума, усмивката, милувката по лицето: това са спомени, които лекуват отвътре и са полезни за сърцето. Нека не забравяме терапията на паметта!“.
Завръщане към сърцето
„Споменът“ е една от трите думи, които насочиха размишлението на папата. Посещението му в „Джемели“ е в първия петък от месеца, посветен на „Пресветото сърце Исусово“, на което е кръстен университетът, а проповедта е посветена на това сърце, което бие, което предлага милост, което обича и говори, което дава живот. Това е сърце, което създава емоция, способност, която „в днешната забързаност – каза Франциск – сред хиляди надпревари и непрекъснати тревоги сме загубили. Това е загуба на спомена и на паметта“:
„Без памет корените се губят и без корени не може да се растете. Ще ни е от полза да подхранваме паметта за онези, които са ни обичали, грижили са се за нас и са облекчили нашите страдания. Днес бих искал да подновя своето „благодаря“ за грижите и обичта, които получих тук. Вярвам, че в това време на пандемия е добре да помним дори и най-изстраданите периоди: не за да ни натъжат, а за да не забравяме и да ни напътстват в нашите решения в светлината на близкото минало“.
Изкуството на спомена
Да помним - обясни папата - означава да си спомним за някой или за нещо, което е докоснало сърцето ни. Исус изцелява паметта ни, защото „Той я вкоренява върху най-здравата основа“: Неговата любов. Взирайки се в това сърце, То ни основава в милостта, както казва свети Павел, и за да направим това, ние трябва да застанем лице в лице с Господ, позволявайки да бъдем гледани и обичани в „обожанието“. Става въпрос за онзи поглед, с който да „култивираме изкуството на спомена, превръщайки в съкровище всяко лице, което срещаме“.
Любовта говори сама по себе си, а не за себе си
Втората дума, върху която насочи мислите си Франциск, е „страстта“. От раненото сърце на Исус блика кръв и вода, показвайки „майчината нежност на Бог, неговата страстна любов към нас“, но също така и „страданието, което му коства нашето спасение“. „В нежността и болката това Сърце – подчерта папата – разкрива накратко коя е страстта на Бог: човекът, онзи, който е отхвърлен, натъжен и изоставен и ни позволява да познаем стила на Бог, изграден от близостта, състраданието и нежността. Когато служим на страдащите, ние утешаваме и радваме Сърцето Христово“:
„Разкъсаното Божие Сърце е красноречиво. Говори без думи, защото е чиста милост, любов, която е наранена и дава живот. Той е Бог с близостта, състраданието и нежността. Колко думи казваме за Бог, без да позволим на любовта да блесне! Но любовта говори сама по себе си, а не сама за себе си. Нека измолим благодатта да бъдем страстни към човека, който страда, да бъдем страстни към служенето, за да може Църквата, преди да каже нещо, да запази сърцето, което тупти от любов. Преди да говори, нека се научи да съхранява сърцето на любовта“.
Исус-утеха
„Утехата е силата, която идва от тези“, които са с нас, подчерта още папата, който като припомни пандемията и уязвимостта, която тя причини в нас, прикани да погледнем към Сърцето на Исус, което ни вдъхва „смелост“ в трудните ситуации, пред многобройните несигурности, които плашат.
„Колко редки и неизвестни болести има. Колко много има днес! Колко е трудно да бъдеш в крак с патологиите, с лечебните структури, със едно здравеопазване, което да бъде такова, каквото трябва да бъде, за всички. Може да се обезсърчим. За това се нуждаем от утеха. Сърцето на Исус тупти за нас, припомняйки ни постоянно думите: „Кураж, не бой се!“. Кураж сестро, кураж братко, не се обезкуражавай, Господ твоят Бог е по-голям от твоите болки, хваща те за ръка и те гали, близо е до теб, състрадателен е, нежен е. Той е твоята утеха“.
Католическо здравеопазване, което върви напред заедно
Оттук насърчението на папата да възприемем една нова гледна точка: да гледаме на реалността от величието на Сърцето на Исус, за да ни направи отворени за другия, готови да приемем онези, които се нуждаят и се доближават до нас.
„Нека изпросим от Пресветото Сърце благодатта да можем на свой ред да утешаваме. Това е благодат, която трябва да бъде поискана, докато смело се ангажираме да се отворим, да си помагаме един на друг, да носим тежестите един на друг. Това важи и за бъдещето на здравеопазването, по-специално на католическото здравеопазване: споделяне, взаимна подкрепа и да вървим наред заедно“.
