Папата: нека се сведем над раните на най-нуждаещите се
Християните не трябва да бъдат безразлични и да живеят своята вяра наполовина. Това каза папа Франциск в проповедта си на литургията за Втора Пасхална неделя, в която Църквата чества деня на Божественото Милосърдие. Светият отец призова вярващите да разберат дали Бог е докоснал техния живот. На литургията взеха участие медицински сестринския персонал от Конгрегацията на Сестрите Хоспиталиерки на Божественото Милосърдие, доброволци от гражданската защита, които папата определи като реалности, „в които милосърдието става конкретно, става близост, служение и внимание към хората в затруднение“. Затова папата им пожела винаги да се чувстват „омилостивени, за да бъдат милостиви на свой ред“. Предлагаме пълният текст на проповедта на папа Франциск:
******
Възкръсналият Исус се явява на учениците си няколко пъти. Търпеливо утешава обезсърчените им сърца. След неговото възкресение извършва по този начин „възкресението на учениците“. И те, насърчени от Исус, променят живота си. Преди, многото думи и многото примери на Господ на успяха да ги променят. Сега, на Възкресение, се случва нещо ново. И това се случва в знака на милосърдието. Исус ги изправя чрез милосърдието. Исус ги изправя чрез милосърдието. И те, омилостивени, стават милостиви. Много е трудно да си милосърден, ако не осъзнаеш че си бил омилостивен.
1. На първо място те са омилостивени, чрез три дара: първо Исус им предлага мира, след това Духът, накрая раните. На първо място, това им дава мир. Тези ученици бяха в беда. Бяха се затворили в къщата от страх, от страх да не бъдат арестувани и да не свършат като Учителя. Но те не само бяха затворени в къщата, но бяха затворени и в разкаянието си. Те бяха изоставили Исус и се бяха отрекли от Него. Чувстваха се неспособни, безполезни, погрешни. Исус пристига и повтаря два пъти: «Мир вам!». Той не носи мир, който премахва проблемите от вън, а мир, който внушава вътрешна увереност. Не външен мир, а мир на сърцето. Той казва: „Мир вам! Както Отец ме е изпратил, и аз изпращам вас“ (Йоан 20,21). Сякаш казва: „Изпращам ви, защото вярвам във вас“. Тези обезсърчени ученици се помиряват със себе си. Мирът на Исус ги кара да преминат от разкаянието към мисията. Мирът на Исус всъщност поражда мисията. Това не е спокойствие, не е комфорт, а излизане от себе си. Мирът на Исус освобождава от затвареността, която парализира, прекъсва веригите, която държи сърцето в плен. И учениците се чувстват омилостивени: те чувстват, че Бог не ги осъжда, не ги унижава, а вярва в тях. Да, той вярва в нас повече, отколкото ние вярваме в себе си. „Той ни обича повече, отколкото ние обичаме себе си“ (вж. S. J.H. NEWMAN, Meditations and Devotions, III, 12,2). За Бог никой не е погрешен, никой не е безполезен, никой не е изключен. Днес Исус отново повтаря: „Мир на теб, който си безценен в очите ми. Мир на теб, който си важен за мен. Мир на теб, който имаш една мисия. Никой не може да я извърши на твое място. Ти си незаменим. И аз вярвам в теб“.
На второ място, Исус се смилява над учениците, като им предлага Святия Дух. Той Го дава за опрощаване на греховете (срв. Стт. 22-23). Учениците бяха виновни, избягаха, изоставяйки Учителя. А грехът измъчва, злото има своята цена. Нашият грях, казва Псалмът (вж. 51, 5), винаги е пред нас. Сами не можем да го заличим. Само Бог го заличава, само Той със своето милосърдие ни кара да излезем от най-дълбоките ни страдания. Подобно на тези ученици, и ние трябва да се оставим да бъдем простени и да кажем от сърце "Прости ми, Господи". Да отворим сърцето, за да позволим да бъдем простени. Прошката в Светия Дух е пасхалния дар, за да възкръснем от вътре. Нека поискаме благодатта да го приемем, да прегърнем Тайнството на прошката. И да разберем, че центъа на Изповедта не сме ние с нашите грехове, а Бог със своето милосърдие. Не се изповядваме, за да се сломим още повече, а за да се повдигнем отново. Всички имаме нужда, голяма нужда. Имаме нужда като малките деца, които всеки път, когато падат, имат нужда да бъдат повдигнати от своя баща. Също ние падаме често. И ръката на Отца е готова да ни повдигне на крака, за да продължим напред. Тази сигурна и надеждна ръка е Изповедта. Тайнството е това, което ни издига, което не ни оставя на земята да плачем по твърдите подове на паданията ни. Това е тайнството на възкресението, това е чиста милост. И който получава изповедите, трябва да накара човек да почувства сладостта на милостта. Този е пътя на онези, които получават изповедите на хората: да накарат да се почувства сладостта на милосърдието на Исус, който прощава всичко. Бог прощава всичко.
След мира, който реабилитира и опрощението, което повдига, ето третият дар, с който Исус омилостивява учениците: Той им предлага раните. От тези рани ние сме изцелени (вж. 1 Пт 2, 24; Исайя 53,5). Но как една рана може да ни изцели? С милосърдието. В тези рани, като Тома, докосваме с ръце това, че Бог ни обича до дълбините, че е направил нашите рани свои, че е пренесъл нашите слабости в тялото си. Раните са отворени канали между Него и нас, които изливат милосърдие върху нашите страдания. Раните са пътищата, които Бог ни отвори, за да влезем в Неговата нежност и да докоснем с ръце кой е Той и да не се съмняваме вече в неговото милосърдие. Това се случва при всяка литургия, където Исус ни предлага своето ранено и възкръснало Тяло: ние го докосваме и Той докосва живота ни. И кара Небето да слезе в нас. Неговите сияещи рани пробиват мрака, който носим в себе си. И ние като Тома намираме Бог, откриваме Го близък и вътре в нас и трогнати му казваме: „Господ мой и Бог мой!“ (Йоан 20, 28). Всичко идва от тук, от благодатта да си омилостивен. Оттук започва християнския път. Ако обаче се осланяме на нашите способности, на ефикасността на нашите структури и на нашите проекти, няма да стигнем далеч. Само ако приемем любовта на Бог ще можем да дадем нещо ново на света.
2. Така направиха и учениците: омилостивени, станаха милосърдни. Виждаме го първото четиво. Деянията на Апостолите разказват, че „никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо“ (4, 32). Това не е комунизъм, а е чисто християнство. И е още по-изненадващо, ако си замислим, че същите тези ученици малко преди това се караха за награди и почести, кой е най-големият сред тях (вж. Мк 10, 37; Лк 22, 24). Сега те споделят всичко, имат „едно сърце и една душа“ (Деяния 4, 32). Как се промениха по този начин? В другия те видяха същото милосърдие, което преобрази живота им. Те откриха, че имат една обща мисия, че имат в общение прошката и Тялото на Исус: споделянето на земните блага изглеждаше естествена последица. След това текстът казва, че „Помежду им нямаше ни един, който да се нуждае (ст. 34). Техните страхове изчезнаха, докосвайки се до раните на Господ, и сега не се страхуват да изцеляват раните на нуждаещите се. Защото там виждат Исус. Защото там е Исус, в раните на нуждаещите се.
Сестро, братко, искаш ли доказателство, че Бог е докоснал живота ти? Виж дали се навеждаш над раните на другите. Днес е денят да се запитаме: „Аз, който толкова пъти съм получавал Божия мир, който толкова пъти съм получавал неговата прошка, милосърдие, дали съм милосърден към другите? Аз, който толкова пъти съм се хранил с Тялото на Исус, правя ли нещо, за да нахраня бедните?”. Нека не сме безразлични. Нека не живеем една вяра наполовина, която получава, но не дава, която приема дара, но не прави себе си дар. Бяхме омилостивени, нека станем милосърдни. Защото, ако любовта свърши с нас самите, вярата изсъхва в един стерилен интимизъм. Без другите става безплътна. Без милосърдните дела умира (Як. 2, 17). Братя и сестри, нека позволим да бъдем възкресени от мира, прошката и раните на милосърдния Исус. И нека поискаме благодатта да станем свидетели на милосърдието. Само така вярата ще бъде жива. Така живота ще бъде единен. Само така ще възвестяваме Евангелието Божие, което е Евангелие на милосърдие.
