Папата на Връбница: да поискаме благодатта на удивлението пред Христовата любов

Светла Чалъкова – Ватикана

Да започнем от удивлението пред любовта на Христос. Това  призова папа Франциск, от олтара на Свети Петровия престол във ватиканската базилика, по време на литургията за Палмова Неделя (Връбница), с която даде началото на Страстната Седмица, време в което литургията ни придружава от радостта да приемем Исус, който влиза в Йерусалим, върху скромно осле, към болката да Го видим осъден. „С благодатта на удивлението – каза Франциск – разбираме, че приемайки отхвърлените, обичаме Исус: защото Той е в онези, които нашата фарисейска култура осъжда“. Предлагаме ви пълният текст на проповедта на папа Франциск.

*******

Всяка година тази Литургия поражда у нас удивление: ние преминаваме от радостта от посрещането на Исус, който влиза в Йерусалим, до болката, когато Го виждаме осъден на смърт и разпнат. Това е една вътрешна нагласа, която ще ни съпътства през Страстната седмица. Затова нека влезем в това удивление.

Исус ни изумява веднага. Неговите хора Го приемат с тържественост, но той влиза в Йерусалим със скромен жеребец. За Пасхата неговия народ очаква мощния освободител, но Исус идва да изпълни Пасхата със своята жертва. Неговия народ очаква да отпразнува победата над римляните с меч, но Исус идва да отпразнува Божията победа с кръста. Какво се случи с онези хора, които за няколко дни преминаха от възхвалата на Исус до виковете „разпни го“? Какво се случи? Тези хора следваха  образа на Месията, повече отколкото Месията. Те се възхищаваха на Исус, но не бяха готови да бъдат изумени от него. Удивлението е различно от възхищението. Възхищението може да бъде светско, защото търси собствените вкусове и очаквания; докато удивлението остава отворено за другия, за неговата новост. Дори днес мнозина се възхищават на Исус: Той говори добре, обича и прощава, примерът Му промени историята ... и т.н. Те му се възхищават, но животът им не се променя. Защото да се възхищаваш на Исус не е достатъчно. Необходимо е да Го следваме по неговия път, да позволим да бъдем предизвикани от него: да преминем от възхищението към удивлението.

Какво е най-изненадващо от Господ и неговата Пасха? Фактът, че Той достига до славата чрез пътя на унижението. Той триумфира, като приема болката и смъртта, които ние, подвластни на възхищението и успеха, избягваме. Вместо това Исус – ни казва свети Павел - „се изпразни, [...] смири се“ (Фил 2,7,8). Това е изненадващо: да видим Всевишния сведен до нищо. Да видим Него, Словото, което знае всичко, да ни учи мълчаливо от кръстния престол. Да видим Царя на царете, имащ за престол кръста. Да видим Бога на Вселената, лишен от всичко. Да Го видим увенчан с бодли вместо със слава. Да видим, самата доброта, хулена и потъпкана. Защо е цялото това унижение? Защо, Господи, позволи да ти направят всичко това?

Той го направи за нас, за да се докосне напълно до нашата човешка реалност, да премине през цялото ни съществуване, цялото ни зло. За се ​​доближи до нас и да не ни остави сами в болката и смъртта. Да ни възстанови, да ни спаси. Исус се качва на кръста, за да слезе в нашето страдание. Той изпитва нашите най-лоши душевни състояния: неуспеха, отхвърлянето от всички, предателството от онези, които го обичат и дори изоставянето от Бог. Той изпитва в плътта си най-разкъсващите ни противоречия и по този начин ги изкупува, преобразява. Неговата любов се доближава до нашите слабости, тя достига там, където най-много се срамуваме. И сега знаем, че не сме сами: Бог е с нас във всяка рана, във всеки страх: нито злото, нито греха имат последната дума. Бог печели, но палмата на победата преминава през кръстното дърво. Следователно палмите и кръстът са заедно.

Нека изпросим благодатта на удивлението. Без удивлението, християнският живот е сив. Как можем да бъдем свидетели на радостта от срещата с Исус, ако не позволим да бъдем удивлявани всеки ден от неговата изненадваща любов, която ни прощава и ни кара да започнем отначало? Ако вярата изгуби удивлението си, тя оглушава: тя вече не чувства чудото на Благодатта, не чувства вкуса на Хляба на живота и Словото, не възприема красотата на братята и дара на сътворението. И тогава няма друг изход, освен да се приюти в легализми, в клерикализми и във всички тези неща, които Исус осъжда в глава 23 от Матей.

В тази Страстна седмица нека погледнем към кръста, за да получим благодатта на удивлението. Свети Франциск от Асизи, гледайки Разпятието, остава изумен от факта, че монасите му не плачат. А ние, можем ли все още да бъдем трогнати от Божията любов? Защо не умеем вече да се удивляваме пред него? Защо? Може би защото вярата ни е износена от навика. Може би защото оставаме затворени в съжаленията си и си позволяваме да бъдем парализирани от недоволството си. Може би защото сме загубили вяра във всичко и дори вярваме, че грешим. Но зад тези „може би“ се крие фактът, че не сме отворени за дара на Духа, Който е Този, даващ ни благодатта на удивлението.

Нека започнем отново от удивлението; нека погледнем към Разпнатия и нека Му кажем: „Господи, колко много ме обичаш! Колко съм ценен за Теб!”. Нека позволим да бъдем удивлени от Исус, за да се върнем към живота, защото величието на живота не се състои в това да притежаваме и утвърждаваме себе си, а в това да открием, че сме обичани. Това е величието на живота: да се открием обичани! Величието на живота е именно в красотата на любовта. В Разпнатия виждаме Бог унижен, Всемогъщият унищожен. И с благодатта на удивлението разбираме, че като приемаме тези, които са отхвърлени, като се приближаваме до онези, които са унижени от живота, ние обичаме Исус: защото Той е там, в последните, в отхвърлените, в онези, които нашата фарисейска култура осъжда. 

Днес, веднага след смъртта на Исус, Евангелието ни разкрива най-красивата икона на удивление. Това е сцената на стотника, който „виждайки Го да издъхва по този начин, казва: „Наистина този човек беше Синът Божий!“ (Мк. 15:39). Позвали да бъде удивен от любовта. По какъв начин той видя Исус да умира? Видя го да умира, обичайки, и това го изуми. Той страдаше, беше изтощен, но продължи да обича. Ето удивлението пред Бог, който знае как да изпълни дори умиращите с любов. В тази безвъзмездна и безпрецедентна любов стотникът, езичник, намира Бог. Той наистина беше Божият Син! Думите му запечатват Страданието. Мнозина преди него в Евангелието, възхищавайки се на Исус заради чудесата и знаменията Му, Го бяха разпознали като Синът Божий, но сам Христос ги накара да замлъкнат, защото съществуваше рискът да се спрат до светското възхищение, до идеята за Бог, който да бъде почитан и от когото да страхуват, защото е всемогъщ и страшен.  Но сега вече не, под кръста вече не може да се разбере погрешно: Бог се разкри и царува само с обезоръжената и обезоръжаваща сила на любовта.

Братя и сестри, днес Бог все още изумява нашия разум и нашите сърца. Нека това удивление ни обземе, нека погледнем Разпятието и ние също да кажем: „Ти наистина си Синът Божий".