Папата: Бог ни призовава да бъдем градители на единението
Папата отслужи литургията в 9,30 часа във ватиканската базилика в намален брой вярващи. Тази година, поради проблема с пътуването и коронавируса, на литургията не присъства официална делегация от Вселенската патриаршия. В началото, кардинал Джовани Батиста Ре, декан на Кардиналската колегия, благодари на Франциск за близостта му до християнската общност, проявена по много начини в трудния период на пандемията, както и за благотворителните му инициативи в подкрепа на тези, които са загубили работата си. След думите му папата благослови светите палиуми на новоиздигнатите през годината архиепископи митрополити в знак на единство между овцете и Пастира. В проповедта си за празника на двамата апостоли, папата размишлява върху две ключови думи: единство и пророчество. Предлагаме пълния текст на папската проповед:
Единение.
Днес честваме заедно две много различни фигури: Петър - рибар, прекарал дните си между гребла и мрежи, и Павел - образован фарисеин, който е преподавал в синагоги. Когато тръгват на мисия, Петър се обръща към юдеите, а Павел към езичниците. И когато пътищата им се пресичат, те дискутират оживено, което Павел не се срамува да разкаже в послание (срв. Гал 2,11). С една дума, те са били двама съвсем различни хора, но се чувстват като братя, като в обединено семейство, където често се дискутира, но винаги се обича. Но близостта, която ги обвързва, не идва от естествените наклонности, а от Господа. Той не ни е заповядал да се харесваме, а да се обичаме. Той е този, който ни обединява, без да ни уеднаквява.
Днешното първо литургично четиво ни води до източника на това единство. Разказва за критината фаза, която преминава току-що родената Църква: жестоките преследвания на Ирод, жертва на които става апостол Яков. Петър също е арестуван. Общността изглежда обезглавена, всеки се страхува за собствения си живот. И все пак в този трагичен момент никой не бяга, никой не мисли да си спаси кожата, никой не изоставя другите, а всички се молят заедно. От молитва черпят смелост, от молитвата произлиза единство, което е по-силно от всяка заплаха. Библията казва, че докато Петър е държан в затвора, църквата принасяше пред Бога усърдна молитва за него“ (Деян. 12: 5). Единството е принцип, който се активира с молитвата, защото молитвата позволява намесата на Светия Дух: да открие пътища към надеждата, да скъси разстоянията, да ни държи заедно в трудни моменти.
В онези драматични ситуации никой не се оплаква от злото, допълни папата. Никой не обижда Ирод, а ние толкова сме свикнали да обиждаме управляващите. Безполезно и дори е скучно, че християните губят време да се оплакват от света, от обществото, от онова, което не е наред. Нека си спомним, че оплакванията са втората врата, затворена за Светия Дух, както казах в деня на Петдесетница: първата е нарцисизма, втората е обезкуражаването, третата е песимизма. Нарцисизмът те отвежда до огледалото, за да те гледа непрекъснато; обезкуражаването към оплакванията; песимизма към тъмнината и мрака. Тези три нагласи затварят вратата към Светия Дух. Оплакванията не променят нищо. Тези християни не са обвинявали, а са се молили. В тази общност никой не е казвал: „Ако Петър беше по-предпазлив, нямаше да бъдем в тази ситуация“. Никой не го е критикувал. Не, не са говорили зад гърба му, а са се молили за него. Те не са говорили зад гърба, а на Бог.
И днес можем да си зададем въпроса: „Пазим ли нашето единство с Църквата? Молим ли се едни за други?. Какво би станало, ако се молим повече и мърморим по-малко? Онова, което се случи с Петър в затвора: както тогава, толкова много затворени врати биха се отворили, толкова вериги, които парализират, щяха да паднат. Нека просим благодатта да знаем как да се молим едни за други. Свети Павел призовава християните да се молят за всички и на първо място за управляващите (срв. 1 Тим 2: 1-3). Това е задача, която Господ ни поверява. Можем ли да го направим? Или просто говорим? Бог очаква, че когато се молим, да си спомним и за онези, които не мислят като нас, за тези, които са ни затворили вратата, и за тези на които се затрудняваме да простим. Само молитвата разкъсва оковите, само молитвата проправя пътя към единението.
Днес се благославяат светите палиуми, които се дават на Декана на кардиналската колегия и на новите архепископи митрополити. Палиумът припомня единството между овцете и Пастира, който подобно на Исус поема овцата на раменете си, за да не се отделя никога от нея. „По красива традиция, днес ние се присъединяваме по специален начин към Вселенската Константинополска патриаршия. Петър и Андрей бяха братя и когато е възможно, ние разменяме братски посещения в съответните празници: не толкова от вежливост, а за да вървим заедно към целта, която Господ ни посочва: пълното единение. Днес те не успяха да дойдат, поради проблема с пътуването и коронавируса, но когато слязох във ватиканската крипта, за да се поклоня пред мощите на Петър, почувствах в сърцето си любимия си брат Вартоломей. Те са тук с нас.
Пророчество.
Единение и пророчество. Нашите апостоли са били провокирани от Исус. Така Петър е запитан: "Кой казваш, че съм аз?" (срв. Mt 16.15). В този момент той разбира, че Господ не се интересува от общи мнения, а от личния избор да бъде следван. Животът на Павел също се променя след една провокация на Исус: "Савле, Савле, защо Ме гониш?" (Деяния 9.4). Господ го разтърсва отвътре: повече от това да падне на земята по пътя за Дамаск, той прави да падне самонадеяността му за религиозен и добър човек. Така гордият Саул става Павел, което означава „малък“.
Пророчествата следват тези провокации, тези обрати на живота: „Ти си Петър и върху този камък ще построя моята Църква“ (Мт. 16:18); и на Павел: „Иди, защото той ми е съд избран да разгласява Моето име пред народите“ (Деяния 9:15). Следователно пророчеството възниква, когато човек се остави да бъде провокиран от Бог: не когато човек управлява собственото си спокойствие и държи всичко под контрол. Когато Евангелието преобръща сигурността, възниква пророчество. Само онзи, който се отвори за Божиите изненади, става пророк. И ето ги Петър и Павел, пророци, които виждат надалеко: Петър пръв провъзгласява, че Исус е „Христос, Синът на живия Бог“ (Мт. 16:16); Павел предвижда края на живота си: „Имам само венецът (правдата), който Господ, праведният Съдия, ще ми въздаде“ (2 Тим. 4: 8).
Днес имаме нужда от пророчество, истинско пророчество: не от говорители, които обещават невъзможното, а от свидетелства, че Евангелието е възможно. Не са нужни чудотворни прояви, а животи, които проявяват чудото на Божията любов. Не сила, а съгласуваност. Не думи, а молитва. Не прокламации, а служение. Не теория, а свидетелство. Не е нужно да сме богати, а да обичаме бедните; не да печелим за нас, а да се отдадем за другите; не за консенсуса на света, а за радостта за идващия свят; не за ефективни пастирски проекти, а като пастири, които предлагат живота си: влюбени в Бог. Така Петър и Павел известяваха Исус. Преди да бъде поставен на кръста, Петър не мисли за себе си, а за своя Господ и, считайки себе си за недостоен да умре като него, моли да бъде разпнат с главата надолу. Преди да бъде обезглавен, Павел мисли само да даде живота си и пише, че иска да бъде „принесен“ (2 Тим 4: 6). Това е пророчество, което променя историята“.
Скъпи братя и сестри, Исус пророкува на Петър: „Ти си Петър и на този камък ще построя моята Църква“. Подобно пророчество има и за нас. Намира в последната книга на Библията, където Исус обещава на верните си свидетели „бяло камъче, и на камъчето ново име написано, което никой не познава, освен оня, който го получава“ (Открв. 2,17). Тъй както Господ е трансформирал Симон в Петър, така той призовава всеки от нас, за да се превърнем в живи камъни с които да изградим една обновена Църква и обновено човечество. Винаги има такива, които разрушават единството и които угасват пророчеството, но Господ вярва в нас и пита: „Искаш ли да бъдеш градител на единението? Искаш ли да бъдеш пророк на моето небе на земята?”. Нека позволим да бъдем провокирани от Исус и намерим смелостта да му кажем: „Да, искам го!“.
(dg/vatn)
