25 години от Енцикликата на папа Войтила Ut unum sint

Серджо Чентофанти – Светла Чалъкова – Ватикана

Енцикликата Ut unum sint на свети Йоан Павел ІІ за икуменизма е датирана 25 май 1995: двадесет и пет години по-късно, съхранява все още непокътната своята свежест и своя пророчески заряд. С поглед към бъдещето, тя посочва крайната цел, която все още изглежда далечна, единството между християните: сам Исус го желае и преди да се изправи пред Страданието се моли на Отца, та всички да бъдат едно само.

Папата на единството

Папа Войтила чувства със сила това пламенно желание на Господ, прави го свое, и икуменизмът се превръща в приоритет на неговия понтификат, защото разделението на християните е скандал, който засяга самото дело на Исус: „Да се вярва в Исус – пише – означава да се желае единството“. Това е акт на послушание, което разширява хоризонтите на сърцето и разума. Но именно папата на единството трябва да понесе голямата болка на схизмата: има събратя, които не разбират този порив напред. Документът е публикуван 7 години по-късно след нелегитимното епископско ръкоположение, извършено от архиепископ Марсел Льофевр, което през 1988 води до отцеплението от Рим

Йоан Павел ІІ обвинен в релативизъм от традиционалистите

Френският епископ традиционалист обвинява полския папа и Втория Ватикански събор, за онова, което определя като „лъжлив икуменизъм“, който разрушава истинската вяра и води „Църквата към разруха, а католиците до вероотстъпничество“: казва, че Провидението му е поверило мисията да се противопостави на „съвременния Рим, заразен от модернизма“, за да се превърне отново в „католическия Рим и да преоткрие своята двухилядолетна Традиция“. Според него е било въведено едно „протестантско понятие“ за Литургията и Тайнствата. Льофевр умира през 1991. Неговите наследници атакуват Енцикликата на Йоан Павел ІІ, защото – твърдят – не само води до „догматичен релативизъм“, а де факто вече „го съдържа“. Една позиция, която се базира върху „непълното и противоречиво познание на Традиция“, както бе казал Войтила в Апостолическото писмо Ecclesia Dei: непълно, защото не взема предвид, че Традицията е жива и расте в предаването ѝ от поколение на поколение, без да си поставя предварително установена историческа дата. Противоречиво, защото Традицията не може никога да бъда отделена от общението с папата и с пастирите от целия свят.

Диалогът е приоритет, който спомага за неочаквани открития

Папският документ гледа напред с дързост, показва диалога, като приоритет и задължителен пасаж, за да се открият богатствата на другите. Вижда всички направени стъпки към единството с различните Църкви и християнски общности, започвайки от взаимното премахване на отлъчванията между Рим и Константинопол и от съвместните Христологически декларации с дрвените Източни Църкви. Става въпрос за един път, който спомага „неочаквани открития“ в съзнанието, че „легитимното различие не се противопоставя по никакъв начин на единството“. Нетолератнтите полемики и противоречия – се чете в текста – превърнаха в несъвместими твърдения онова, което бе де факто резултат от два погледа насочени към изследването на една и съща реалност, но от два различни ъгъла. Това е път, който помага да се открие неразгадаемото богатство на истината и присъствието на елементи на святост, отвъд видимите граници на Католическата църква“.

Изразяването на истината може да бъде многостранно

Не става въпрос „да се промени депозита на вярата или да се промени значението на догмите – пояснява папа Войтила – защото изразяването на истината може да бъда многостранно, тъй като доктрината трябва да бъде представена така, че да бъде разбираема за онези, за които сам Бог я е отредил, без значение културата към която принадлежат, избягвайки всяка форма на партикуларизъм или етнически ексклузивизъм или расов предразсъдък, както и всяка националистическа надменност“.

От диалога на доктрината към диалога на любовта

Енцикликата показва необходимостта, че „начина и метода за прогласяването на католическията вяра не трябва да бъде препятствие за диалога с братята“ в съзнанието, че съществува „една йерархия в истините на католическата доктрина“. Църквата – посочва Йоан Павел ІІ – „е призована от Христос към тази постоянна реформа, която може да изиска преразглеждане на твърденията и нагласите. Диалогът – припомня – не се артикулира ексклузивно около доктрината, а обвързва цялата личност, защото е също един диалог на любов. От любовта се ражда желанието за единството. Това е път, който изисква търпелива и смела работа. А в това не трябва да се налагат други задължения, освен необходимите“.

Първенството на молитвата: сближаване в същественото

В икуменизма – отбелязва полският папата – първенството принадлежи на общата молитва. Християните, молейки се заедно, откриват, че онова, което ги обединява е много по-силно от онова, което ги разделя. Литургичното обновление, извършено от Католическата църква и от други църковни Общности, позволи сближавания в същественото и заедно, все повече, се обръщаме към Отца с едно само сърце: „Понякога – изтъква Йоан Павел ІІ – изглежда все по-близо възможността най-накрая да можем да запечатаме това реално общение, независимо, че все още е непълно. Кой би си го помислил дори само преди един век?“.

Общ ангажимент за свободата, справедливостта и мира

Сред стъпките, направени напред по пътя на икуменизма, Енцикликата посочва нарастващото сътрудничество на християните от различните деноминации, по отношение на ангажимента за „свободата, справедливостта, мира и бъдещето на света:  общия глас на християните има по-голямо въздействие, отколкото един изолиран глас, за триумфирането на зачитането на правата и нуждите на всички, особено на бедните, унизените и беззащитните. За християните – изтъква папа Войтила - не става въпрос за обикновени хуманитарни действия, а за отговор на словото на Исус, както четем в глава 25 от Евангелието на Матей: „Бях гладен и ме нахранихте ...“.

Промяна на езика: от осъждането до взаимната прошка

В Енцикликата Йоан Павел ІІ иска промяна на езика и нагласите: трябва да се избягва агресивният и антагонистичен стил на опозицията, пораженството, което е склонно да вижда всичко в отрицателен аспект, онова неевангелско затваряне в осъждането на другите и онова пренебрежение, което произхожда от нездрава презумпция. Трябва да се направи всичко възможно, с Божията помощ, за събарянето на стените на разделението и недоверието, за преодоляването на препятствията и предразсъдъците, премахвайки думите и изразите, които нараняват, избирайки пътя на смирението, на кротостта и на братската щедрост. Така, с времето няма да се говори повече за еретици или врагове на вярата, а за „други християни“, „други кръстени“. Това разширяване на лексиката – подчертава папа Войтила – показва значителна еволюция на манталитета. Това е един път на обръщане, който преминава през един задължителен път: взаимното покаяние за извършените грешки“. И Йоан Павел ІІ иска прошка за злините, извършени от членовете на Църквата.

Първенството на папата: едно служение на любов

Пълното единство има видимата опорна точка в Петър и Йоан Павел ІІ отправя апел към християнските общност, за да се намери форма на упражняване на свети Петровия примат, който  „макар и да не се отказва по никакъв начин от същественото на своята мисия, се отваря към една нова ситуация “, като„ служение на любовта, признато от едните и другите“.

Една Църква на път към единството

Енцикликата Ut unum sint е прекрасен синтез на пътя, извървян от Църквата през нейната 2000-годишна история. Тя е светлина, която показва пътя пред нас, продължавайки в същата посока на онези, които са ни предшествали. Показва живия характер на Традицията, която – както казва Dei Verbum – произхожда от Апостолите и продължава в Църквата с помощта на Светия Дух. Именно благодарение на Светия Дух расте разбирането на вярата. По този път – посочва Йоан Павел ІІ, цитирайки свети Киприан – братята трябва да се научат да пристъпват помирени към олтара, защото „Бог не приема принушението, на онези, които са в разногласие. Докато най-голямата жертва, която можем да поднесем на Бог е нашия мир и братско разбирателство, събрания народ в единството на Отца, на Сина и на Светия Дух“. Оттук и финалния призив на папа Войтила да поискаме от Господ благодатта да ни подготви за жертвата на единството“.