Папата: Възкръсналият ни дарява правото за една нова надежда
В най-мрачният час, светлината на Възкръсналия Исус ни дарява „правото на една нова надежда“, което идва от Бог и никога не ще изчезне, защото Той „изважда от гроба дори живота“. Достатъчно е само да „отворим сърцето си в молитва и нищо никога не ще може да ни отнеме любовта, която Господ храни за нас“. И веднъж получили надеждата нека- призова папата в проповедта си на Пасхалното бдение – да не я „затваряме в нашите свещени граници“, а да бъдем „онези, които вдъхват кураж: вестители на живот във време на смърт!“. Предлагаме ви пълният текст на проповедта на папа Франциск на Пасхалното бдение:
**************
„А след съботата (Мт. 28,1), жените дойдоха да видят гроба“. Така започва евангелският откъс за светото Пасхално бдение през Велика събота. Най-много пренебрегваме този ден от пасхалната тридница, обзети от тръпнещото очакване да преминем от Кръста на Разпети петък, към „алелуя“ през неделния ден. Тази година обаче, усещаме повече от всякога Велика събота, денят на голямото мълчание. Можем да се разпознаем в чувствата на жените от него ден. Както у нас, и в техните очи се съдържаше драмата на страданието, на една неочаквана трагедия, станала твърде бързо. Бяха видели смъртта и смъртта беше в сърцата им. Към болката се прибавяше и страха: и тях ли щеше да сподели същият край, като този на Учителя? Както и боязънта за бъдещето, което изцяло да се възстанови. Наранената памет, сподавената надежда. За тях това беше най-мрачното време, както е за нас.
Но в тази ситуация, жените не позволяват на страха да ги парализира. Не се поддават на тъмните сили на оплакванията и на съжаленията, не се затварят в песимизъм, не бягат от действителността. В съботния ден те извършват нещо обикновено и в същото време удивително: в домовете си те приготвят благоухания за тялото на Исус. Не се отказват от любовта: в мрака на сърцето, запалват милосърдието. Дева Мария в събота – денят, посветен на нея – се моли и се надява. В предизвикателството на болката, се уповава на Господ. Тези жени, без да знаят, подготвяха в мрака на онази събота, „зората на първия ден от седмицата“, денят, който щеше да промени историята. Исус, както семето в земята, започваше да поражда в света нов живот; жените, с молитвата на любовта, помагаха да процъфти надеждата. Колко хора, през тъжните дни, в които живеем, направиха и продължават да правят като онези жени, посявайки кълнове на надежда! С малки жестове на грижа, на обич, на молитва.
На разсъмване жените отиват на гроба на Исус. Там ангел им казва: „Не бойте се. Няма Го тук. Той възкръсна“ (Мт. 28, 5-6). Пред един гроб, те чуват думи за живот … И след това срещат Исус, създателят на надеждата, който потвърждава съобщеното и казва: „Не бойте се“ (виж 10). Не се страхувайте, не се бойте: това е известието за надежда. То е и за нас, днес. Това са думите, които Бог ни повтаря в нощта, през която ние преминаваме.
Тази нощ ние придобиваме едно основно право, което няма да ни бъде отнето: правото на надежда. Става дума за нова, жива надежда, която идва от Бог. Не е просто оптимизъм, не е потупване по рамото, нито шаблонно окуражаване. Това е дар Небесен, който сами не бихме могли да получим. Всичко ще свърши добре, казваме непоколебимо през тези седмици, вкопчвайки се в красотата на нашата хуманност и карайки да излизат от сърцето окуражителни думи. Но с преминаването на дните и с нарастването на страховете, дори и най-смелата надежда може да изчезне. Надеждата на Исус е различна. Внася в сърцето увереността, че Бог може да промени всичко към добро, защото изважда живота дори от гроба.
Гробът е мястото, от което който влезе, не излиза. Но Исус излезе за нас, възкръсна за нас, за да донесе живот там, където имаше смърт, за да сложи начало на една нова история там, където всичко беше заровено. Той, който отмести камъка от гроба, може да премахне и тежките камъни, които лежат на сърцето. Затова нека не отстъпваме на примирението, нека не забравяме надеждата. Можем и трябва да се надяваме, защото Бог е верен. Не ни остави сами, дойде при нас: навести ни във всяка една наша ситуация, в болката, в мъката, в смъртта. Неговата светлина озари тъмнината на гроба: днес иска да стигне до най-тъмните ъгли на живота. Сестро, брако, дори и да си изгубил надеждата в сърцето си, не се предавай: Бог е по-велик. Мракът и смъртта нямат последната дума. Смелост, с Бог нищо не е изгубено!
Смелост: това е думата, която в Евангелията винаги излиза от устата на Исус. Само веднъж я произнасят други, за да кажат на един нуждаещ се: „Смелост! Стани, вика те [Исус]! (Мк. 10, 49). Той, Възкръсналият, изправя на крака нуждаещите се. Ако си слаб и несигурен по пътя, ако паднеш, не се страхувай, Бог ти протяга ръка и ти казва: „Смелост!“. Но ти би могъл да кажеш, като дон Абондио: „Смелостта човек не може да си я даде“ (из „Годениците“, ХХV). Не можеш да си я дадеш, но можеш да я получиш, като дар. Стига да отвориш сърцето си в молитвата, стига да повдигнеш малко този камък, поставен на отвора сърцето ти, за да се пропусне светлината на Исус. Стига да Го поканиш: „Исусе, ела в моите страхове и кажи и на мен: „Смелост!“. С Теб, Господи, ще сме изстрадали, но не обезпокоени. И каквато и тъга да има в нас, ще почувстваме, че трябва да се надяваме, защото с Теб кръстът завършва с възкресение, защото Ти си с нас в тъмнината на нашите нощи: Ти си сигурност в нашите съмнения, Слово в нашите мълчания и нищо не ще може да ни открадне любовта, която изпитваш към нас.
Ето я пасхалната вест, вест на надежда. Тя съдържа и една втора част, възвестяването. „Идете и кажете на братята ми да идат в Галилея“ (Мт. 28, 10), казва Исус. „Той отива преди вас в Галилея“ (виж 7), казва ангелът. Господ ни преварва. Хубаво е да знаем, че върви пред нас, че е навестил нашия живот и смъртта ни, за да ни превари в Галилея, тоест мястото, което на Него и на неговите ученици напомняше за всекидневния живот, за семейството, за работата. Исус иска да занесем надеждата там, в ежедневния живот. Но за учениците Галилея беше и мястото на спомените, особено на първото призвание. Връщането в Галилея означава да си припомним, че сме били обичани и повикани от Бог. Имаме нужда да продължим по пътя, помнейки, че се раждаме и възраждаме от един безвъзмезден повик на Божията любов. Това винаги е моментът, от който да започваме отново, особено по време на криза, във време на изпитания.
Но има и още нещо. Галилея беше най-далече от мястото, в което се намираха – от Йерусалим. И то не само географски: Галилея беше най-отдалеченото място от сакралността на Свещения град. Беше район, обитаван от различни хора, които практикуваха различни култове: беше „езическа Галилея“ (Мт. 4, 15). Исус изпраща там, кара от там да се започне. Какво означава това? Че възвестяването на надеждата не трябва да се затваря в нашите свещени граници, а трябва да се занася на всички. Защото всички имат нужда от окуражаване и ако това не направим ние, които докоснахме с ръка „Словото на живота“ (Йн. 1,1), кой ще го направи? Колко е хубаво да сме християни, които утешават, които носят бремето на другите, които вдъхват кураж: вестители на живот във време на смърт! Във всяка Галилея, във всеки район на човечеството, към което принадлежим и което ни принадлежи, защото всички сме братя и сестри, нека носим песента на живота! Нека накараме да замлъкнат виковете за смърт, стига войни! Нека спре производството и търговията с оръжия, защото имаме нужда от хляб, а не от пушки. Нека бъдат преустановени абортите, които убиват невинния живот. Нека се отворят сърцата на тези, които имат, за да се напълнят празните ръце на онези, които са лишени от необходимото.
Накрая, жените „обгърнаха нозете“ на Исус (Мт. 28,9), онези нозе, които, за да ни пресрещнат, извървяха дълъг път, до влизането и излизането от гроба. Обгърнаха нозете, които сломиха смъртта и отвориха пътя на надеждата. Ние, поклонници в търсене на надежда, днес се сплотяваме около Теб, Възкръсналия Исус. Обръщаме гръб на смъртта и отваряме сърцата си за Теб, който си Живот.
превод Маня Кавалджиева
