Папата: в приключението на живота не сме сами, Исус ни протяга ръка
Адриана Мазоти – Светла Чалъкова – Ватикана
Образът за преминаването по бурното Галилейско езеро, след като Исус нареди на своите ученици да се качат в лодката, и да го предшестван на другия бряг „ напомня донякъде пътя на нашия живот“. Това пише папа Франциск в Посланието си по повод 57-ия Световен молитвен ден за званията, който ще бъде отбелязан на 3 май.
„Лодката на нашия живот – пояснява папата – напредва бавно, винаги неспокойна, защото търси сигурно пристанище, готова да се изправи пред опасностите и възможностите на морето, но също копнееща да бъде поведена най-накрая от кормчията по правилния маршрут. Но понякога може да се случи да се изгубим, да бъдем заслепени от илюзиите вместо да следваме яркия фар, който води до сигурното пристанище, или да бъдем тласкани от противоположните ветрове на трудностите, съмненията и страховете“.
Страхът, че няма да се справим
Това е опитът на самите апостоли, които, за да следват Исус трябва да решат да изоставят своите сигурности и да тръгнат по езерото. Не е едно лесно решение, защото „настъпва ноща, вятъра духа в противоположна посока и се страхуват, че няма да се справят, че не са на висотата на повика“. Но както казва Евангелието, в това пътуване не сме сами. Господ се приближава до учениците, „качва се на лодката и нарежда на вятъра да спре“. Затова първата дума избрана от папа Франциск е благодарността и пише:
„Нашето реализиране и това на нашите житейски проекти не е математически резултат от онова, което решаваме вътре в едно изолирано „аз“; напротив, то е преди всичко отговоръ на един повик, който идва от Свише. Господ е този, който ни посочва брега, към който да се запътим, но, преди това, Той ни дарява смелостта да се качим на лодката; Той е този, който докато ни призовава, става също наш кормчия, за да ни придружава“.
Призраците в нашето сърце
Първата реакция на учениците в лодката, когато Исус тръгва на среща им, е страха – продължава папата – те си мислят, че става въпрос за призрак, но Исус ги призовава да „бъдат смели“. Това е втората дума за званията и папа Франциск пояснява, че онова, което често ни парализира са именно призраците вътре в нас. И дава пример:
„Когато сме призвани да оставим нашия сигурен бряг и да прегърнем една житейска ситуация – като брака, свещенството, богопосветения живот – първата реацията често е представена от „призрака на неверието“: не е възможно това призвание да е за мен; дали наистина става въпрос за правилния път? Господ наистина ли иска това от мен?
Така биваме обзети от „оправдания“ и „лични сметки, които ни карат да изгубим порива“ мислим, че сме сгрешили. „Да встъпиш в брак или да се посветиш по-специален начин в негова служба, изисква смелост – пише Франциск – и Господ го знае. Затова ни казва: „Не се страхувай, Аз съм с теб“.
Да насочим погледа към Исус
„Всяко звание изисква усилия“, пише още Франциск и ето и третата дума: „усилие“. Но предупреждава: „Ако си позволим да бъдем повлечени от мисълта за отговорностите или за възможни бъдещи трудности, тогава рискуваме да потънем ". Но ако нашия поглед е постоянно насочен към Исус, можем да продължим напред:
„Той ни протяга ръка, когато поради умората или от страх, рискуваме да потънем, и ни дарява необходимия порив, за да живеем нашето звание с радост и ентусиазъм“.
Познавам вашите усилия
Папата се връща към образа на Исус сред бурята и подчератава, че „също в нашия живот и при вълненията на историята“ Господ действа и ни спасява:
„Мисля си за онези, които поемат важни отговорности в гражданското общество, за съпрузите, които не случайно ми харесва на определям като „смели“, и особено за онези, които приемат богопосветения живот и свещенството. Познавам вашите усилия, самотата, която понякога тежи на сърцето, риска от навика, който лека по лека угасява пламтящия огън на повика, бремето на несигуростта и преходността на нашите времена, страха от бъдещето. Кураж, не се страхувайте!“
Хвалете Бог, защото Той ни спасява
Исус протяга своята ръка и ни спасява. Четвъртата и последна дума „възхвала“ е следсвие от това. Едно поведение, на което ни учи Мария, която „благодарна за погледа на Бог“ над нея, живейки сама вярата „направи от своя живот един вечен хвалебствен химн за Господ“. Франциск завършва, като приканва цялата Църквата да извърви същия този път, за да може всеки един от нас да откирие и приеме повика на Бог, и да „поднесе своя живот, като хвалебствен химн за Бог, за братята и за целия свят“.
