Папата: свещеникът не се изолира, а живее в общение с Божия народ
„Да погледнем горчивината в лицето и я посрещнем ни позволява да осъществим контакт с нашата човешка същност и си спомним, че като свещеници ние не сме призвани да бъдем всемогъщи, а грешни хора, опростени и изпратени", пише папата. Оттук изброява някои причини за огорчение, като първата е проблемите с вярата. "Дали Господ ни е разочаровал или ние сме объркали надеждата с нашите очаквания? - коментира папа Бергольо. Християнската надежда не разочарова и не се проваля. Надеждата не означава да се убедим, че нещата ще вървят по-добре, а че всичко, което се случва получава смисъл в светлината на Пасхата. Понякога изглежда, че Той сякаш не спазва очакванията за пълен и изобилен живот, който имахме в деня на ръкополагането. Каква е разликата има между очакването и надеждата? Очакването възниква, когато се стремим да спасим живота си: борим се, търсейки да намерим сигурност, награди, напредък ... Когато получим това, което искаме, почти усещаме, че никога няма да умрем, че винаги ще бъде така! Защото ние сме отправна точка. Надеждата обаче е нещо, което се ражда в сърцето, когато решиш да не се защитаваш повече".
Папата посочва втората причина за огорчението у един свещеник: проблемите с епископа. „Източник на голяма горчивина в живота на свещеника са пропуските на пастирите“, казва папа Франциск. Не става въпрос за неизбежни различия по отношение на управленските проблеми или пастирски стил, а за два аспекта, които „дестабилизарт“ свещениците. На първо място, това, което Франсис нарича „лека авторитарно отклонение“: не се приемат онези, които мислят различно.
Второто е предполагаемата лоялност. За да насочи към правилната посока, папа Франциск се позовава на Свети Бенедикт: „В негово Правило, той препоръчва игуменът да се консултира с цялата общност, когато трябва да се сблъска с важен въпрос, но също така и окончателното решение да зависи от него, с разумност и справедливост“.
Голямото изкушение на пастира е да се обгради със „свои“, с „близки“; и така, за съжаление, истинската компетентност е изместена от определена предполагаема лоялност, без да се прави разлика между онзи, който угажда и тези, които безкористно съветват. Това кара стадото да страда много, което често приема без да показва външно нищо“.
Вярващите обаче имат правото, а понякога и задължението, да изразят своите мисли за благото на Църквата пред пасторите, както предвижда Кодекса по канонично право. Разбира се в този период на несигурност, решението изглежда авторитаризъм - „в политическата сфера това е очевидно“ - но истинският лек се крие в справедливостта, а не в еднообразието, припомня папата.
Третата причина за огорчението са проблемите със събратята. „През последните години свещеникът понесе ударите на финансови скандали и сексуални злоупотреби - коментира папата. Съмнението драстично направи отношенията по-студени и формални; вече не се радваме на даровете на другите, напротив, изглежда, че сякаш има мисия да разруши, да сведе до минимум, да накарай хората да подозират. Обществените и публикуваните грехове на духовенството направиха всички по-предпазливи и по-малко склонни за смислени връзки, особено за споделяне на вярата. Умножават се общите срещи, но се участва с по-малко сърце. Има повече общност, но по-малко общение!“.
За папа Франциск, драмата на един свещеник е в изолацията, която е нещо друго от самотата. „Колкото повече се чувстваш могъщ, толкова повече сърцето се затваря за смисъла на историята на Божия народ“. Франциск завършва с препоръка: "Дяволът не иска да говориш, да раказваш, да споделяш. И тогава потърси добър духовен баща, умен старец, който може да те придружава. Никога не се изолирай, никога!".
(dg/vatn)
