Книга-интервю с папа Франциск: как да бъдем мисионери в днешния свят
Вие винаги повтаряте: „Излизаща църква“. Този израз се повтаря от мнозина и понякога дори се превръща в лозунг на онези, все по-многобройни, които прекарват времето си да поучават Църквата каква трябва или не трябва да бъде.
„Излизаща църква“ не е моден израз, който сам съм измислил. Това е заповедта на Исус в Евангелието на Марко, с която иска от своите последователи да отидат по целия свят и да проповядват Евангелието „на всяка твар“. Църквата е или излизаща или не е Църква. Или известява или не е Църква. Ако Църквата не е излизаща, тя е се покварява, изопачава се Става друго нещо.
Какво става с Църква, която не известява и не „излиза“?
Превръща се в духовна асоциация. Мултинационална компания, която лансира инициативи и послания с етично-религиозно съдържание. Няма лошо, но не е Църква. Това е опасност за всяка статична организация в Църквата. Така тя опитомява Христос. Вече не свидетелства за Христовите дела, а говори от името на определена идея за Христос. Идея, обладана и опитомена от нея. Организира нещата, превръща се в малкък импресарио на църковния живот, където всичко се извършва по установена програма, тоест да се слидво само според инструкциите. Но срещата с Христос никога повече не се случва. Срещата, която е докоснала сърцето ти в началото, не се случва отново.
Дали самата мисия е противоотрова на всичко това? Достатъчни ли са волята и усилията за „излизане“, за да се избегнат тези изкривявания?
Мисията, „излизащата Църква“, не е само програма, намерение, което да се осъществи с усилие на волята. Христос извежда Църквата от самата нея. В мисията да известяваш Евангелието, си тласкан от Светият Дух. И когато пристигнеш, осъзнаваш, че Той е пристигнал преди теб и те чака. Духът Господен е пристигал първи. Той те изпреварва, за да ти подготви пътя, и вече действа.
На среща с Папските мисионерски институти, Вие им предложихте да четат Деянията на апостолите като обичаен текст в молитвата. Историята на началото на Църквата, а не наръчник за „модерна“ мисионерска стратегия. Защо?
Главният герой на Деянията на апостолите не са апостолите. Главният герой е Светият Дух. Апостолите го разпознават и свитеделстват. Когато съобщават на братята в Антиохия указанията, установени на Йерусалимския събор, те пишат: „Решихме, Светия Дух и ние“. Те признават с реализъм, че Господ добавя всеки ден към общността „онези, които са се спасили“, а не усилията за убеждаване на хората..
Цитирайки папа Бенедикт XVI, Вие често повтаряте, че Църквата расте като привлича. Кого привлича? Кой е привлечен?
Казва го самия Исус в Евангелието според Йоан. "Кога бъда издигнат от земята, ще привлеча всички към себе си" (Йоан 12, 32) И в същото Евангелие казва още: Никой не може да дойде при мен, освен ако Отец, който ме изпрати, не го привлече (Йоан 6, 44-45). Църквата винаги е признавала, че това е правилната форма на всяко действие, което приближава към Исус и Евангелието. Не убеждение, разсъждение, осъзнаване. Нито натиск или принуждение. Винаги става въпрос за привличане.Още пророк Йеремия казва: „Примамил си ме и аз бидох примамен (Йер.20,7-9) И това се отнася за самите апостоли, за самите мисионери и за тяхното дело.
По какъв начин става това, което описвате?
Мандатът на Господ да се излезе и да се вести Евангелието е вътрешен подтик, като влюбване, като любовно привличане. Христос не се следва и още по-малко да го известяваш, както и неговото Евангелие, вследствие на решение, взето на маса, или като самовнушен активизъм. Също и мисионерският порив може да бъде ползотворен само ако ги има това вътрешно привличане, за да се предава на другите.
Какъв е смисълът на тези думи по отношение на мисията и известяването на Евангелието?
Това означава, че ако си привлечен от Христос и всяко твое действие е продиктувано от това, другите ще го забележат без усилие. Няма нужда да го доказваш,нито да парадираш. Но онзи, който се мисли за главен герой или импресарио на мисията, с всичките си добри намерения и изявления, в крайна сметка не привлича никого.
В Апостолическото насърчение Evdngelii gaudium, Вие признавате, че всичко това може „да предизвика замайване“. Като онзи, който се гмурка в морето и не знае какво ще срещне. Какво искате да предложите с този образ? Тези думи отнасят ли се до мисията?
Мисията не е добре направен фирмен проект. Нито спектакъл, организиран за да се пресметнат участватващите в него благодарение на нашата пропаганда. Светият Дух действа както иска, когато иска и където иска. А това може да доведе до замайване. Въпреки това, връхната точка на свободата почива именно в това да се поверим на Светия Дух, отказвайки се да изчисляваме и контролираме всичко. Именно така ние се уподобяваме на Христос, който в тайната на своето Възкресение се отдава в нежните ръце на Отца. Тайнствената плодовитост на мисията не се състои в нашите намерения, в нашите методи, в нашите импулси и в нашите инициативи, а почива точно в това замайване: замайване, който се усеща пред думите на Исус, когато той казва: „без мен не можете да направите нищо".
Друго нещо, което често повтаряте, в случая по отрицателен начин, че Църквата не расте чрез прозелитизъм и мисията на Църквата не е прозелитизъм. Защо сте толкова настоятелен? За да се запазят добрите отношения с другите Църкви и диалога с религиозни традиции?
Проблемът с прозелитизма не е само в това, че противоречи на икуменическия и междурелигиозния диалог. Прозелитизъм има там, където преобладава идеята Църквата да нараства без привличането на Христос и дайствието на Духа, а всичко се съсредоточава до „мъдри слова“. Затова на първо място, прозелитизмът изключва от мисията самия Христос и Светия Дух, дори когато твърди, че говори и действа в името на Христос, номиналистично. По своята същност, прозелитизмът винаги е насилствен, дори когато се прикрива или действа с ръкавици. Той не търпи свободата и безвъзмездността, с които вярата може да се предава, чрез благодатта, от човек на човек. Ето защо прозелитизмът не само принадлежи към миналото, от времето на древния колониализъм, или принудителни обвръщания или купен с обещанието за материални предимства. Може и днес да има прозелитизъм, дори в енории, в общности, в движения, в религиозни конгрегации.
Тогава, какво означава да се известява Евангелието?
Изестяването на Евангелието означава да се предаде с умерени и точни думи Христовото свидетелство, както направиха апостолите. Затова не са необходими убедителни речи. Известяването на Евангелието може да се прошепне, но това винаги преминава през разтъсващата сила на скандала на кръста. И винаги следва пътя, посочен в посланието на св. Петър Апостол: “почитайте със сърцата си Христа като Господ, като бъдете винаги готови да отговаряте, (но с кротост и страхопочитание), на всекиго, който ви пита за вашата надежда (1 Петр. 3, 15). Надежда, която остава скандал в очите на света.
По какво се познава християнският „мисионер“?
Отличителната черта е тази да улеснява, а не да контролира вярата. Улесняване, а не поставянето на пречки пред желанието на Исус да прегърне всички, да изцели всички, да спаси всички. Да не прави селекция, да не поставя "пастирски граници". Да не играе ролята на контрольор на вратата, за да провери дали другите отговарят на условията за влизане.
Какво означава новото внимание и чувствителност за плодотворното известаването на Евангелието в различните социални и културни контексти?
Християнството няма единен културен модел. Както Йоан Павел II призна, „оставайки вярно на себе си и вярно към евангелското известие и църковната традиция, християнството ще разнесе лика на много култури и на много народи, в които то е прието и вкоренено“. Светият Дух украсява Църквата с новите изрази на хора и общности, които прегръщат Евангелието. Така Църквата, възприемайки ценностите на различните култури, се превръща в „sponsa ornata monilibus suis“, „невяста, накитена с украшенията си" за което говори пророк Исая“, (Ис.61,10) . Вярно е, че някои култури са били тясно свързани с проповядването на Евангелието и с развитието на християнската мисъл. Но във времето, в което живеем, става още по-спешно да се има предвид, че откровеното послание не се идентифицира с никоя култура. И при срещата с нови култури или с култури, които не са приели християнското проповядване, не трябва да се опитваме да налагаме специфична културна форма заедно с евангелското предложение. Днес, още повече в мисионерската работа, не е необходимо да се носи тежък багаж.
Вие често припомняте съкровената връзка между мисия и мъченичество.
В християнския живот, мъченичеството и известяването на Евангелието на всички имат един и същ произход, един и същ извор, когато Божията любов, излята в сърцата ни от Светия Дух, дава сила, смелост и утеха. Мъченичеството е върховния израз на признанието и свидетелството, дадено от Христос, които са изпълнението на мисията, на апостолското дело. Винаги мисля за убитите в Либия братя копти, които тихо са изричали името на Исус, докато са били обезглавени. Мисля за убитите в Йемен сестри на Света Майка Тереза, докато са се грижили за мюсюлманските пациенти в дом за възрастни хора с увреждания. Когато са ги убили, те са били облечени с тяхната религиозна дреха. Всички те са победители, а не "жертви". Тяхното мъченичество, до проливането на кръв, осветява мъченичеството, което всеки може да понесе в ежедневието, свидетелствайки Христос. Това може да се види при посещението на домовете за възрастни мисионери. Един мисионер ми каза, че много от тях губят паметта си и не помнят нищо за доброто, което са направили. "Но това няма значение", каза ми той, "защото вместо това Господ го помни много добре".
(dg/fides)
