Папата в България: Не се страхувайте да бъдете светците, от които се нуждае тази земя

„Идва днес първосвещеник, Да го срещнем с поклон, Свойта вярност да покажем. И да молим благослов”. С тези думи 90-членият църковен хор, от всички католически енории в България, посрещна папа Франциск за литургията, която той отслужи на площад „Княз Александър І Батенберг“ за ІІІ Пасхална молитва. В проповедта си папата коментира неделният евангелски откъс според Йоан, в Исус три пъти пита Петър дали го обича, и му поверява мисията да „пасе неговите овце“. Позовавайки се на евангелският откъс папата припомни на присъстващите „трите прекрасни реалности, които бележат нашия живот на ученици: Бог призовава, Бог изненадва, Бог обича“. Предлагаме ви пълният текст на проповедта на папа Франциск на литургията на площад „Княз Александър І Батемберг“ в София.

***********

Скъпи братя и сестри, Христос Воскресе!

Прекрасен е поздравът, с  който християните във вашата страна си разменят радостта на Възкръсналия в това пасхално време.

Целият епизод, който чухме, разказан в края на Евангелията, ни позволява да се потопим в тази радост, която Господ ни призовава да „предадем“, припомняйки ни трите прекрасни реалности, които бележат нашия живот на ученици: Бог призовава, Бог изненадва, Бог обича.

Бог призовава

Бог призовава. Всичко се случа на бреговете на Галилейското езеро, там където Исус бе призовал Петър. Би го призовал да остави професията на рибар, за да се превърне в ловец на човеци (Лк. 5, 4-11). Сега, след целия път, след опита от смъртта на Учителя и въпреки вестта за неговото възкресение, Петър се завръща към предишния живот: „Отивам да ловя риба“, казва. И останалите ученици правят същото, като му казват: „И ние ще дойдем с тебе“ ( Йоан 21, 3). Изглежда правят стъпка назад; Петър хваща отново в ръка мрежите, от които се бе отказал заради Исус. Тежестта от страданието, разочарованието, дори от предателството се бе превърнала в труден камък за премахване от сърцето на учениците; те все още бяха наранени под тежестта на болката и на вината и радостната вест от Възкресението не се бе вкоренила в тяхното сърце. Господ знае колко силно е за нас изкушението да се върнем към нещата от преди. Мрежите на Петър, също като лука от Египет (Чис. 11, 5), в Библията са символ на изкушението от носталгията за миналото, на това да върнем назад нещо, което вече сме оставили. Пред опитите от провала, от скръбта и дори от факта, че нещата не са такива, както се надяваме, се явява винаги едно фино и опасно изкушение, което подтиква към обезсърчение и отчаяние. Това е психологията на гробницата, оцветяваща всичко с цветовете на примирението, привързвайки ни към сладникавата тъга, която като молец разяжда всяка надежда. Така се развива най-голямата заплаха, която може да се вкорени в лоното на една общност: сивият житейски прагматизъм, в който привидно всичко върви нормално, но в действителност вярата се изчерпва и дегенерира в дребнавост (Апостолическо насърчение Evangelii gaudium, 83).

Но именно там, в провала на Петър, идва Исус, и започва всичко отначало и с търпение излиза, за да го срещне и да му каже „Симеоне“ (ст. 15): това бе името от първия повик. Господ не чака ситуации или идеални душевни статуси: Той ги създава. Не чака да се срещне с хора без проблеми, без разочарования, грехове или ограничения. Самият той се изправи пред греха и разочарованието, за да се притече към всяко живо същество и да го призове да върви. Братя, Господ не се уморява да призовава. Силата на Любовта е тази, която преобърна всяка прогноза и умее да започва отново. В Исус, Бог се опитва винаги да даде една възможност. Прави така и с нас: призовава ни всеки ден да преживяваме нашата история на любов с Него, да се открием отново в новостта, която е Той. Всяка сутрин Той ни търси там, където сме и ни приканва „да станем, да възкръснем по Неговото Слово, да погледнем нагоре и да вярваме, че сме направени за Небесата, а не за земята; за висотите на живота, а не за низостите на смъртта“, и ни приканва да не търсим „сред мъртвите Онзи, който е жив (Проповед на Пасхалното бдение, 20 април 2019). Когато го приемаме, се изкачваме на най-високото, прегръщаме нашето най-красиво бъдеще, но не като една възможност, а като една реалност. Когато повика на Исус ориентира нашия живот, сърцето се подмладява.

Бог изненадва

Бог изненадва. Господ на изненадите е този, който приканва не само да се изненадваме, а да реализираме изненадващи неща. Господ призовава и, срещайки учениците в празните мрежи, им предлага нещо необичайно: да ловят риба през деня, нещо по-скоро странно на това езеро. Възвръща им доверието, поставяйки ги в движение и подтиквайки ги отново да рискуват, да не мислят нищо и по-специално никой за изгубен. Господ на изненадата е този, който счупва парализиращата затвореност, връщайки отново дързостта, способна да преодолее подозрението, недоверието и страха, който се крие зад думите: „винаги е правено така“. Бог изненадва, когато призовава и приканва да хвърлим не само мрежите, а нас самите в морето на историята и да погледнем към живота, да погледнем към другите и към нас самите с неговите очи, който „в греха вижда, чеда, които да повдигне; в смъртта, братя, които да възкръсне; в обезсърчението, сърца, които да утеши. Затова, не се страхувай: Господ обича този твой живот, дори когато се страхуваш да го погледнеш и да го вземеш в ръце“.

Бог обича

Така стигнахме до днешната трета увереност. Бог призовава, Бог изненадва, защото Бог обича. Любовта е неговия език. Затова иска от Петър и от нас да се настроим на същия език: „Обичаш ли ме?“. Петър приема призива и, след дългото време прекарано с Исус, разбира, че да обичаш означава да престанеш да бъдеш в центъра. Сега не изхожда вече от себе си, а от Исус: „Ти знаеш всичко“ (Йоан 21, 28), отговаря. Признава се за слаб, разбира, че не може да върви напред единствено със своите сили. И се основава на Господ, на силата на Неговата любов, до края. Това е нашата сила, която всеки ден сме призовани да обновяваме: Господ ни обича. Да си християнин е призив да имаме доверие, че Любовта на Бог е по-голяма от всяко ограничение или грях. Една от най-големите болки и пречки, които изпитваме днес, не се ражда толкова много от разбирането, че Бог е любов, а от факта, че стигнахме до там, да го провъзгласяваме и свидетелстваме по такъв начин, че за мнозина това не е негово име. Бог е любов, която обича, дарява се, призовава и изненадва.

Не се страхувайте да бъдете светците, от които се нуждае тази земя

Ето чудото на Бог, който превръща нашия живот в изкуство, ако позволим на неговата любов да ни води. Много свидетели на Пасхата в тази благословена земя реализираха прекрасни шедьоври, вдъхновени от една обикновена вяра и една голяма любов. Поднасяйки живота си, те бяха живи знаци на Господ, умеейки да преодоляват със смелост апатията и давайки християнски отговор на безпокойствата, които им се представяха (Постсинодално апостолическо насърчение Christus vivit, 174). Днес сме призовани да погледнем и да открием онова, което Господ направи в миналото, за да се хвърлим заедно с Него към бъдещето, знаейки, че в успеха и грешките, винаги ще се върне, за да ни призове да хвърлим мрежите. Това, което казах на младежите в Апостолическото насърчение Christus vivit, която публикувах наскоро, желая да го кажа и на вас. Една млада Църква, един млад човек, не заради възрастта, а заради силата на Духа, ни приканва да свидетелстваме любовта на Христос, една любов, която ни подтиква и ни кара да бъдем готови да се борим за общото благо, слуги на бедните, главни действащи лица в революцията на милосърдието и на служението, способни да устояваме на патологиите на консуматорския и повърхностен индивидуализъм. Влюбени в Христос, живи свидетели на Евангелието във всяко кътче на този град (Christus vivit, 174-175). Не се страхувайте да бъдете светците, от които се нуждае тази земя, една святост, която няма да ви отнеме силата, живота или радостта; а дори точно обратното, ще превърнете вие и чедата на тази в онова, което Отца мечтаеше, когато ви създаде (Апостолическо насърчение Gaudete et exsultate, 32).

Призовани, изненадани и изпратени от любов!