ПАПА

Литургия в Каунас: да приемем Исус чрез най-малките

В огромния парк „Сантакос“ в Каунас, в присъствието на хиляди вярващи, папа Франциск отслужи своята първа литургия на балтийска земя. В проповедта си папата припомни „моментите на страдание и преследвания“ в Литва, желанието за власт и слава, вниманието към етническите малцинства, но също безработните и младежите, които са загубили своите корени.

„Нека да дарим живота си за служението и радостта и така да покажем на всички, че Исус Христос е нашата истинска надежда“. Това призова папа Франциск в края на своята първа проповед на балтийска земя, по време на литургията в парка „Сантакос“ в Каунас, в присъствието на стотици хиляди вярващи. Във втория ден от своята международна апостолическа визита, която този път го отведе в Балтийските страни - Литва, Естония, Латвия - папата призова християните да „бъдат една ‘излизаща’ Църква“ и без страх да се посветят на другите, дори когато изглежда, че се губим зад малките, забравените, онези, които живеят в екзистенциалните периферии.

В проповедта си папа Франциск спря размишлението си над евангелският откъс според Марко (9,30-37), припомняйки, че неведнъж Исус предвещава на учениците своето страдание. „Християнският живот – каза папата – преминава през моменти на кръст, които понякога изглеждат безкрайни. Миналите поколения не ще забравят никога времената на окупацията, страданието на онези, които биваха депортирани, несигурността за онези, които не откриваха, срама от отчаянието, предателството“-

Също първото литургично четиво за ХХV неделя през годината от книгата Премъдрост (2, 10-20), говори за „преследването на праведния“, който понася унижения и страдания, само защото е добър. „Колко от вас могат да разкажат в първо лице, или чрез историята на някой роднина, същите неща, които чухме в този откъс. Колко от вас са видели своята вяра да рухва, защото Бог не се яви, за да ви защити; защото да останеш верен, не бе достатъчно та Той да се намеси във вашата история. Каунас познава тази реалност; цяла Литва може да го свидетелства, със студени тръпки само при споменаването на Сибир или на гетата във Вилнюс и Каунас; и може заедно да каже с апостол Яков, както чухме в откъса от неговото послание: желаят, убиват, завиждат, препират се и воюват“ ( 4,2).

„Братя – предупреди Франциск, цитирайки поведението на апостолите, които докато следват Исус, спорят кой между тях е най-големия – желанието за власт и слава е най-честият начин на поведение на тези, които не могат да излекуват паметта за своята история и, може би за това не приемат дори да се ангажират в настоящето. И тогава се започва да се спори, кой се е отличил най-много в миналото, кой е бил най-чист в миналото, кой има по-голямо право на привилегии в сравнение с другите“.

Това поведение – изтъкна папата – „е стерилно и напразно, защото отрича да се обвърже в изграждането на настоящето, губейки контакт с изстрадалата реалност на вашия предан народ. Не можем да бъдем като онези духовни „експерти“, които съдят само отвън и прекарват цялото време в това, което би трябвало да се направи. Пред този вид поведение, отговорът на Исус е едно конкретно и емблематично действие. „Исус поставя в центъра едно дете; едно момченце, което обикновено припечелваше парите се, работейки неща, които никой не е искал да прави. Но днес Исус, кой ще постави тук сред нас, в тази неделна утрин? Кои ще бъдат най-малките, най-бедните сред нас, които трябва да приеме сто години след нашата независимост? Кой е този, който няма с какво да ни се отплати, за да възнагради нашите усилия или жертви? Може би са етническите малцинства в нашите градове или онези безработни, принудени да емигрират. Може би са самотните възрастни, или младежите, които не намират смисъла на живота, защото са загубили корените си“.

Оттук Франциск отново се спря на мисията на християните. „Става въпрос да бъдем една ‘излизаща’ Църква, да излезем без страх и да се посветим на другите, дори когато изглежда, че се губим зад най-малките, забравените, онези, които живеят в екзистенциалните периферии. Но винаги съзнавайки, че това ‘излизане’ в някои случаи предполага да се спрем, да оставим настрана терзанията и спешните неща, да сме способни да гледаме в очите, да се вслушваме и придружаваме, онези, които са на ръба на пътя“.

Оттук и финалния призив на папа Франциск към вярващите „да приемат Исус чрез неговото слово, в Евхаристията и чрез малките“, защото „няма нищо наистина човешко, което да не отекне в сърцата на Христовите ученици, и така ще почувстваме нашите радости, надежди, скръбта и мъката на хората от нашето време, преди всичко на бедните и страдащите“.