Литургия в Санта Марта: нека се молим за властите и да не забравяме бедните

Ватикан Нюз

Папа Франциск продължава да ни придружава в този труден момент чрез литурията в параклиса на религиозния дом „Санта Марта“, посветен на Светия Дух. Това е четвъртото богослужение, излъчено на живо онлайн. Тази сутрин, в началото на литургията, папата прикани по-специално да се молим за властите.

„Нека продължим да се молим заедно, в този момент на пандемия, за болните, за близките, за родителите, които са у дома си със своите деца... но преди всичко бих желал да ви помоля да се молим за властите: те трябва да взимат решения и много пъти да предприемат мерки, които не се харесват на народа. Но това е за наше добро. Много пъти, властите се чувстват сами, не разбрани. Нека се молим за нашите управници, които трябва да взимат решения за тези мерки, за да се чувстват придружени от молитвата на народа“.

Коментирайки днешното Евангелие, разказващо за богатия човек и бедния Лазар (Лк. 16, 19-31), папата призова да не сме безразлични към драмата на онези, преди всичко деца, които страдат от глада и бягат от войните и се озовават само пред стени. Предлагаме текста на папската проповед:

„Този разказ на Исус е многа ясен, дори и да изклежда като разказ за деца: един много обикновен разказ. С него Исус иска да ни посочи не само една история, но възможността, че цялото човечество живее така, също ние всички живеем така. Двама мъже, единият задоволен от всичко, който се облича с хубави дрехи, вероятно от най- добрите стилисти на времето; обличаше се в багреница и лен и всеки ден пируваше бляскаво. Той бе щастлив така. Нямаше грижи, взимаше предпазни мерки, вероятно хапче за холестерола, заради богатите пиршиства, но така животът му вървеше добре. Беше спокоен.

Но всеки ден пред неговата врата стои един беднят: неговото име бе Лазар. Богатият знаеше за този бедняк, стоящ пред вратата. Но му изглежаше нещо нормално. „Аз живея добре, а този.... но такъв е живота, да се оправя“. Вероятно най-много – Евангелието не го казва – понякога му изпраща по нещо, някаква трохичка. И така преминава живота на тези двама мъже. Но и двамата преминават през Закона за всички нас: смъртта. Умира богатия и умира беднякът. Евангелието казва, че Лазар отнесен на Небесата, до Авраам... за богатия се казва само: „Бе погребан“.

Две са нещата, които впечатляват: фактът, че богатия знаеше кой е този бедняг и знае дори името му: Лазар. Но не го интерисуваше, изглеждаше му нормално. Богатият вероятно вършеше своите дела, които накрая са против бедните. Познаваше, беше информиран добре за тази реалност. Второто нещо, което мен ме впечатлява е думата „голяма бездна“, която Авраам казва на богатия: „Между нас има голяма бездна, не можем да комуникираме; не можем да преминем от едната страна на другата“. Това е същата бездна, която съществуваше през живота между богатия и бедния: бездната не е започнала там, а е започнатла тук.

Замислих се, каква е драмата на този човек: драмата да бъдеш много, много информиран, но със затворено сърце. Информациите на този богат човек не стигаха до сърцето, не умееше да се трогва, не можеше да се трогне пред драмата на другите. Дори не викаше слугите на трапезата, за да им каже „занеси нещо на този бедняк“. Драмата на информацията, която не слиза до сърцето. Това се случва и с нас. Всички ние знаем, защото сме го чули по телевизията, прочели сме го във вестниците, колко деца страдат от глада днес по света; колко деца нямат необходимите лекарства; колко деца не могат да ходят на училище. Цели континенти с тази драма: а ние го знаем. Казваме „горките“ и продължаваме. Тази информация не слиза до сърцето, и мнозина от нас, много групи от мъже и жени живеят в тази откъснатост между това, което мислят, което знаят и чуват: сърцето е откъснато от разума. Те са безразлични. Както богатият бе безразличен към болката на Лазар. Това е бездната на безразличието.

Когато посетих Лампедуза за първи път, в мислите ми дойде това понятие: глобализация на безразличието. Може би ние днес, тук, в Рим, сме обезпокоени, защото „магазините са затворени, а аз трябва да отида да купя нещо, и дори не мога да се разходя, както правя всеки ден...“: това е безпокойство да моите неща. И забравяме за гладните деца, забравяме за горките хора, които на границите на различни страни търсят свободата, тези насилствени мигранти, които бягат от глада и войната, а намират пред себи се една стена, една желязна стена, стена от бодлива тел, която не им позволява да преминат от другата страна. Знаем, че всичко това съществува, но сърцето не се трогва... Ние живеем в безразличието: безразличието е драмата да си добре информиран, но да не чувстваш реалността на другите. Това е бездната: бездната на безразличието.

Но има и едно друго нещо, което впечатлява. Тук знаем името на бедняка: Лазар. Също богатият го знаеше, защото от ада проси от Авраам да изпрати Лазар: там го разпозна. „Прати ми този“. Но ние не знаем името на богатия. Евангелието не ни казва как се казва този човек. Няма име. Бе загубил името си, притежаваше единствено прилагателни: богат, властен... много прилагателни. Това прави егоизмът с нас: прави да загубим нашата реална идентичност, нашето име, и ни кара единствено да оценяваме прилагателните. В това ни помага суетата. Изпаднали сме в културата на прилагателните, където твоята стойност се определя от това, което имаш и, което можеш... А не от това „как се казваш?“: загубил си името. Безразличието води до това. Губим името. Ние сме само богати, ние сме това или друго. Ние сме прилагателни.

Нека изпросим днес от Господ благодата да не изпадаме в безразличието, благодатта всички информации за човешката болка, които имаме, да слезнат до сърцето и да ни подтикнат да направим нещо за другите.