Папата: пастирите да са близо до народа. Не винаги драстичните мерки са добри

Ватикан Нюз

На петата утринна литургия, излъчена на живо онлайн от параклиса на религиозния дом „Санта Марта“, и в седмата годшнина на своето избиране за свети Петров наследник, папа Франциск призова отново да се молим за болните от коронавирус, но по-специално призова да се молим за пастирите.

„През тези дни се присъединяваме духовно към болните и семействата, страдащи от тази пандемия. Но днес бих искал също да се молим за пастирите, които трябва да придружават Божия народ в тази криза: нека Господ им даде силата и способността да изберат най-добрите средства за помощ. Драстичните мерки не винаги са добри, затова нека се молим, та Господ да даде на пастирите способността и пастирското проникновение, за предприемането на мерки, чрез които да не оставят сам светия предан Божи народ. Нека Божия народ да се чувства придружен от пастирите и от утехата на Словото Бог, от тайнствата и молитвата“.

Папата, разбира се, не се позовава на мерките взети от италианските власти за овладяването на заразата, а се обръща към пастирите, за да вземат на предвид нуждите на вярващите, които трябва да бъдат придружавани духовно в един толкова драматичен момент.

В проповедта, коментирайки четивата за деня, и по-специално притчата за лозарите-убийци, папата се спря на непредаността към завета от страна на онзи, който си присвоява Божия дар, който е богатство, отвореност и благословия, и го затваря в една доктрина (Мт. 21, 33-34.45). Предлагаме ви текста на папската проповед.

„Двете четива са пророчество за Страданието на Господ. Йосиф, продаден като роб за 20 сребърници, е предаден на езичниците. А притчата на Исус говори символично за убийсвото на Сина. Притчата говори за „един човек стопанин, който насади лозе, огради го с плет, изкопа в него лин, съгради кула и, като го предаде на лозари, отиде си“

Това е Божия народ. Господ избра този народ. Това е избрания народ. Но има и едно обещание - „Ти си мой народ“ – направено на Авраам. Съществува и един завет, сключен с народа на Синай. Народът трябва просто да пази в паметта, че е избран народ, да съхранява обещанието, за да гледа напред с надежда, да съхранява завета, за да живее всеки ден предаността. Но в тази притча се случва така, че когато наспъва времето за гроздобер, лозарите забравят, че не са собственици на лозата: „Лозарите, като уловиха слугите, едного набиха, другиго убиха, а трети с камъни пребиха. Пак изпрати други слуги, по-много от първите; и с тях сториха същото“. Разбира се, тук Исус показва как законниците се отнасят към пророците. „Накрая изпрати при тях сина си, като каза: ще се засрамят от сина ми. Но лозарите, като видяха сина, казаха помежду си: този е наследникът; хайде да го убием и да присвоим наследството му“.

Те си присвоиха наследството, което бе нещо съвсем друго. Това е една история за невярност, за изневяра към избора, изневяра към обещанието, изневяра към завета, който е дар. Изборът, обещанието и завета са дар Божий. Изневяра към дара Божий. Това означава, да не се разбере, че е дар и да се присвои като собственост. Тези хора си присвоиха дара и го превърнаха в „моя“ собственост. А дара, който е богатство, отвореност, благословия бе затворен, поставен в клетката на доктрина от закони, много закони. Бе идеологизиран. И така дара загуби своето естество на дар, и се превърна в идеология. Преди всичко в една морална идеология, изпълнена с наредби, понякога смешна, защото се свежда за всяко нещо в казуистика.

Това е огромен грях. Това е греха да се забрави, че Бог стана самия Той дар за нас, че Бог ни даде това като дар. Забравяйки за това, се превръщаме в господари, в собственици. Обещанието вече не е обещание, избора, вече не е избор. „Заветът трябва да се тълкува според моето мнение, идеологозиран“. Тук, в това поведение, аз виждам може би началото, в Евангелието, на клерикализма, който винаги отрича безвъзмездният дар Божий, безвъзмездния избор на Бог, безвъзмездното обещание на Бог. Забравя безвъзмездността на откровението, забравя, че Бог се откри като дар, стана дар за нас и ние трябва да Го даряваме, да Го показваме на другите като дар, а не като наша собственост.

Клерикализмът не е само от днес, строгостта не е от днес, имаше ги още от времето на Исус. По-нататък в Евангелието – в глава 23 – Исус ще го осъди, показвайки гнева Божий срещу онези, които взимат дара за собственост и свеждат неговото богатство до идеологически капризи. Нека поискаме днес от Господ благодатта да приемем този дар, като дар, и да предаваме дара, като дар, а не като собственост, не по сектански начин, по един строг начин, по един „клерикален“ начин.