Папата се моли за семействата с деца, принудени да останат в домовете си

Ватикан Нюз

Папата, предстоятелства и днес утринната света литургия от религиозния дом „Санта Марта“ във Ватикана, излъчена на живо онлайн, както прави през този период на криза по причина на пандемията от коронавирус. В началото на службата папата насочи своите мисли към семействата.

„Днес бих искал да припомня семействата, които не могат да излезнат навън. Вероятно единственият хоризонт, който имат е балкона. И там, вътре, семейството, децата, младежите, родителите.... Нека съумеят да намерят начин да общуват добре помежду си, да изградят отношения на любов в семейството, и да съумеят да се преборят заедно с терзанията на това време. Нека се молим за мира семействата днес, в тази криза, и за креативността“.

Коментирайки четивата за деня, заимствани от Книгата на пророк Осия (6, 1-6) и от Евангелието, в което Исус разказва за фарисея и митара (Лк. 18, 9-14), Франциск призова да се завърнем към молитвата, към смирената молитва, чрез която се признаваме за грешници и без презумпцията да се смятаме за по-праведни от другите. Предлагаме текста на папската проповед:

„Словото Божие, което чухме вчера: „Върни се, върни се твоя дом“ (Ос. 14, 2); в същата книга на пророк Осия намираме също отговора: „Елате, нека се завърнем при Господ“ (Ос. 6, 1). Това е отговора, когато онова „Върни се у дома“ докосва сърцето: „Нека се завърнем при Господ: защото Той ни нарани и Той ще ни изцели, порази - и ще превърже раните ни“ (...)нека се стремим да познаем Господа; като утринна зора е появата Му. Вярата в Господ е сигурна: „Той ще дойде при нас като дъжд; като късен дъжд ще напои земята“. И с тази надежда народът започва своето завръщане към Господ. А един от начините да се открие Господ е молитвата. Нека се молим на Господ, нека се завърнем при Него.

В Евангелието (Лк. 18, 9-14) Исус ни учи как да се молим. Има двама мъже, единия самонадеян, който отива да се моли, но за да каже, колко е добър, сякаш казва на Бог: „Виж, толкова съм добър: ако имаш нужда от нещо ми кажи, аз ще разреша проблема“. Обръща се по този начин към Бог. Самонадеяно. Вероятно той изпълняваше всички неща, които изискваше Закона, дори го казва: „Постя два пъти в седмицата, плащам десятъка на всичко що притежавам“ (ст. 12). Това ни припомня също други двама мъже. Припомня ни по-големия син от притчата за блудния син, когато казва на баща си: „На мен, който съм толкова добър, никога не си вдигал празник, а на този, който е един нещастник, му вдигаш празник...“. Самонадеян (Лк. 15,29-30). Другият, за когото чухме историята през тези дни, е онзи богатия човек, без име, но беше богат, неспособен да си изгради име, но богат и не се интерисуваше от мизериите на другите (Лк. 16,19-21). Те са тези, които са уверени в себе си или в парите, във властта...

Но днешното евангелие ни говори за един друг човек: митаря. Той не стои пред олтара, не, остава настрана: „стоеше надалеч, не смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника!“ (Лк. 18, 13). Също това ни напомня за блудния син: разбра за извършените грехове, за лошите неща, които стори, и също той се биеше в гърдите, като казваше: „Ще се върна при баща си и ще му кажа: татко, съгреших“. Смирение (Лк. 15, 17-19). Напомня ни също за просяка, за Лазар, застанал пред портата на богатия, който живееше своята бедност пред самонадеяността на онзи господин (Лк. 16, 20-21). Винаги в евангелието намираме това съчитание на хора.

В днешния разказ, Господ ни учи как да се молим, как да се доближим, как трябва да се доближим до Господ: със смирение. Има един много хубав образ в литургичния химн за празника на свети Йоан Кръстител. Казва, че народът се приближаваше до реката Йордан, за да бъде кръстен, „с гола душа и нозе“: да се молиш с гола душа, без грим, без да се маскираш с личните добродетели. Бог, прочетохме в началото на литургията, прощава всички грехове, но се нуждае аз да Му покажа греховете, с моята голота. Да се молим така, голи, с оголено сърце, без да се покриваме, без да се уповаваме дори в онова, което сме научили за начина на молитва... Да се молим, аз и ти, лице в лице, с гола душа. Това е, на което ни учи Господ. Но, когато отиваме при Господ уверени в себе си, ще изпаднем в самонадеяността, като тази на фарисея или на по-големия син, или на богатия, на когото не липсваше нищо. Нашата сигурност е на друго място. „Аз отивам при Господ...., искам да отида, защото съм възпитан... и ще Му говоря в очите..“. Този не е пътя. Пътя е смирението. Понижението. Пътят е реалността. И единствения човек тук, в този разказ, който бе разбрал реалността, бе митаря: „Ти си Бог, а аз съм грешник“. Тази е реалността. Но казвам, че съм грешник не с устата: със сърцето. Да се чувствам грешник.

Нека не забравяме това, на което ни учи Господ: да оправдаваме себе си е високомерие, горделивост, възвеличаване на себе си. Означава да се маскираме на онова, което не сме. А мизериите остават вътре. Фарисеят оправдаваше себе си. Трябва директно да се изповядат собствените грехове, без да ги оправдаваме, без да казваме: „Направих това, но не е моя вина“. С гола душа.

Господ ни учи да разбрем това, това поведение, за да започнем да се молим. Когато започваме молитвата с нашите оправдания, с нашите сигурности, това не е молитва: това е сякаш говорим на огледалото. Но, когато започваме молитвата с истинската реалност –„аз съм грешник, аз съм грешница“ – това е добра крачка напред, за да позволим на Господ да погледне към нас. Нека Исус ни научи на това.

Също днес Франциск завърши литургията с коленопреклонна молитва пред Светото Причастие и Евхаристийна благословия, приканвайки към духовно причастяване, като прочете следната молитва:

„Исусе мой, вярвам, че Ти реално присъстваш в Пресветото Тайнство на олтара. Обичам те над всяко нещо и Те желая в моята душа. Тъй като сега не мога да Те получа чрез тайнството, ела поне духовно в моето сърце. И понеже вече дойде, Те прегръщам и се единявам целия с Теб. Не позволявай никога да се отделя от Теб.