ЦЪРКВА

Чехия: участието в Синода надмина очакванията

Събрани са първите резултати от срещите, проведени досега в епархиите на Чешката република като част от продължаващия синодален процес. Сестра Клара Малинакова, монахиня от Конгрегацията на Младенеца Исус в Прага, казва: днес сме призовани към по-дълбок отговор на нуждата от духовност, да извършим един „пасхален преход“ от егоцентричното „Аз“ към църковно "ние"

Клара Малинакова

Чешката република представлява, от религиозна гледна точка, доста специфична ситуация. Три четвърти от населението декларира, че не принадлежи към никое религиозно изповедание и само 5% от над 11 милиона жители редовно участват в религиозна служба на която и да е религия. В този контекст отговорът на призива за участие в Синода за синодалността в Католическата църква отреди непредвидими изненади.

Новото е в метода на конфронтация

Въпреки първоначалния скептицизъм на част от вярващия народ, а и на не малко свещеници, в синодалния път взеха участие 2312 синодални групи! Чрез тях Божият народ се научи да работи заедно в синодален стил, да слуша и да различава посоката, в която Божият Дух насочва. Темите, обсъждани в синодалните групи, не винаги са били сред най-простите и това даде голяма надежда за частта от пътуването, която предстои да бъде продължена. Много участници съобщиха, че за тях в крайна сметка окончателните резултати от Синода няма да бъдат толкова важни в сравнение с новостта на метода на конфронтация, който така или иначе е започнал от обикновените хора. Във всички тези малки групи, в енориите и в общностите, всички се чувстват по-присъстващи днес и преди всичко по-съзнаващи собствената си съотговорност във воденето на църковния живот. Погледнато по-подробно: ще отнеме известно време, за да се обобщят всички епархийски синтези от конфронтацията в по-висок синтез, на национално ниво.

Желанието за по-разбираща Църква

Епархията на Бърно, създала 557 синодални групи, е втората по големина епархия в страната. Резултатите, получени от тези групи, бяха анализирани както от гледна точка на съдържанието на одобрените текстове, така и от гледна точка на представените статистически отчети. Разглеждайки текстовете, които започват да пристигат и от други епархии, много от прозренията и предложенията, които се появиха в Бърно, лесно могат да бъдат обобщени за цялата страна. Първият и важен момент е, че много общности се оплакват от приемането на по-нисък синодален стил или на очакванията на Божия народ. Не малко са изразили усещането за липса на прозрачност и отвореност към света, заедно с желанието Църквата да стане по-разбираща, по-човечна, по-способна да приема предложения от самото начало и най-вече по-внимателна към истинските нужди на света.

Необходим е по-голям диалог между свещеници и миряни

Около една трета от участниците в групите подчертават необходимостта от подобряване на комуникацията между свещеници и миряни. Те обясняват, че това, което очакват от свещениците, е не толкова богословската им ерудиция, колкото тяхната ефективна близост и откритост, по-силна нагласа към изслушване и способност винаги да работят заедно. Явно е желанието да се получава доверие, да се участва в процесите на вземане на решения и да се види оценяването на специфичните харизми. Заслужава внимание наблюдението, че там, където в групите са присъствали свещеници, темите са били по-скоро свързани с проблемите на предаването на вярата днес, докато когато те не са участвали пряко, е имало по-голяма отвореност към дискусията по темите за реформата на Църквата, безбрачието на свещениците, ръкоположението на жените.

Не на самореферентна църква

Интересно е също, че групите, които вече изпитват в себе си синодалния процес, разпознават по-лесно (до 10 пъти над средното) наличието на подобен процес на епархийно ниво, а също и (до 4 пъти над средното) на ниво Универсална църква. Статистика, която потвърждава увещателното твърдение, което участниците често отправят: „Каквато ще бъде нашата енория, такава ще бъде и цялата универсална Църква“. Темите за вътрешно църковните отношения и общението обаче надхвърлиха темите за отношенията между свещеници и миряни. Всъщност около 40% от участниците подчертават значението на истинските отношения на братство/сестринство, уважение, толерантност и взаимна грижа в собствените общности. Мнозина припомнят необходимостта от Църква, която знае как все повече да приема маргинализираните, изхвърлените, и споделят силна загриженост за риска от самореферентна Църква, която живее в стъклен купол без достатъчен контакт с околния свят. Установено е, че това безпокойство е най-широко разпространеното и преобладаващо във всеки тип група, независимо от нейния размер, възраст, пол или други характеристики. Вероятно преобладаването на това безпокойство е дадено от същото първоначално предложение на Синода, но определено е срещнало чувствителни отзиви сред всички участници.

Самотата: знак за времето, на която трябва да се отговори

Възможно е чувствителността към този въпрос да е породена и от по-широк проблем, външен за Църквата, характерен за нашето време, което някои учени определят като „века на самотата“. Страните от Източна Европа, и сред тях Чешката република, са сред тези с най-високо ниво на екзистенциална самота. От друга страна, както е известно, това е тенденция, която засяга целия свят: изследванията показват, че чувството за самота в живота засяга не само онези, които живеят в периферията на обществото, но и активното и продуктивно население. Възможно ли е тази „епидемия“ от екзистенциална самота да е един от онези признаци на времето, който трябва да можем да видим и да чуем? И за който да представим творчески отговори? Много светски и институционални организации в различни страни, освен католическата църква, също предприемат важни стъпки в тази посока, за да ограничат проблема.

Преминаване от „Аз“ към „Нас“ за по-автентичен духовен живот

Ние, в допълнение към тях, сме призвани към по-дълбок отговор, „пасхален преход“ от егоцентризма на Аз-а към църковно НИЕ, както предлага и Международната богословска комисия в своя документ за Синодалността в живота и мисията на църквата. Този призив към „църковното ние“ също се наслагва върху духовното желание на повече от една четвърт от участниците във все по-общностен стил на молитва, на литургия, отслужвана от истинска християнска общност, за по-дълбок духовен живот. Не става въпрос за просто „човешка“ потребност, а за желанието за духовен живот, по-дълбоко близък до Бога, който ни е създал като релационни същества, тоест общности, и по образа на Своето триединно същество. Истинското желание да се изпита общението с Бог не чрез своето егоцентрично его, а подобно на Троицата, в огнената тайна на пълнотата на „ние“. И това е може би най-автентичният отговор на драмата на екзистенциалната самота.