МЕК Будапеща 2021: Евхаристията извор на християнския живот
Основите в Стария Завет
От началото на своята история Църквата, вярна на заповедта на Господ “това правете за Мой спомен” (Лк. 22: 19; 1 Кор. 11: 24), служи Евхаристията, назовавайки я по два основни начина: “Господнята вечеря” (1Кор 11:20) и “Преломяването на хляба/хлеболомението “ (Деяния 2: 42). Тези две назовавания свързват Евхаристията с историческото събитие на Тайната вечеря, изживяно от Исус и Неговите ученици, и с празничните служения на Апостолската църква.
“Господнята вечеря”
“Господнята вечеря” свидетелства за това как евхаристичното действие се разбира от самото начало като ритуал за преживяване на Пасхалното Тайнство на Господ (Кириос), припомняйки всичко, което е казал и направил в нощта, когато бе предаден.
По време на Тайната вечеря Исус предлага Себе Си под видовете на хляба и виното в пророческо действие, което предсказва пасхалната тайна на смъртта и живота: преломеният хляб е равнозначен на дареното Му тялото, а виното на кръвта Му, която се пролива. Дарът е извършен под формата на хранене “вземи и яж ... вземи това и пий от него” и се предлага като възможност за причастие и прошка. По този начин Тайната вечеря се явява като екзегеза на целия живот на Исус преди и след пасхалните събития; съществуване, което се разкрива като тайнство на смъртта и живота, така че вярващите да могат да получат в Него участие във възкресението.
Тайната вечеря на Исус е разположена в рамките на тарпезата, споделена от Учителя с грешниците по време на земния му живот и тази, споделена с учениците му след Неговото Възкресение. Сядайки на масата с грешниците, Исус заявява, че в Него всеобщото опрощение, провъзгласено от пророците за месианските времена, вече е реалност и Той дава да се разбере, че всички са призовани да участват в есхатологичната трапеза на спасението. (Ис 25: 6).
Що се отнася до храненията на възкръсналия Господ с единадесетте, вместо да убеждават учениците в реалността на Възкресението, те гарантират, че Кириос продължава да присъства сред своите чрез пасхалния знак на трапезата. Това е особено очевидно във епизода с учениците от Емаус, който изразява по забележителен начин евхаристичната вяра на апостолската общност. Тук Възкръсналият Господ Се проявява и Е разпознат като присъстващ чрез словото Му и в знака на преломяването на хляба.
Ако за Исус отслужването на Пасхата Му означава преминаване от смърт към живот “понеже бе възлюбил Своите... докрай.” (Йоан 13: 1), така и за неговите ученици Евхаристичното възпоменание е акт, който ги кара непрекъснато да преминават от смърт към живот, провъзгласявайки присъствието на Възкръсналия Господ в Неговата Църква.
Преломяването на Хляба
Този израз отразява реалност, която вече присъства в еврейския свят и припомня общуването, което се извършва всеки път, когато християните се събират, за да преломят същия хляб и да ядат около същата трапеза, превръщайки се в едно тяло, това на Исус Христос.
В Деяния на апостолите преломяването на хляб е поставено в значима еkлесиална рамка. Тези, които повярваха “преломявайки по къщите хляб, се хранеха с весело и чисто сърце” (Деян. 2:46) и “постоянствуваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите.” (Деян. 2: 42).
С това преломяване на хляб, възпоменаващо новата Пасха, бяха свързани слушането на Божието Слово, представено от водачите на общността, братската трапеза (агáпê) заедно със споделяне на блага и общи молитви, издигнати към Бог Отец на Исус Христос, Месията,на очакваните.
С благодарност за даровете на трапезата, общността преживя присъствието на Възкръсналия Господ, в приемственост с преживяното от апостолите и учениците от Емаус, и чества спасителното събитие, осъществено веднъж завинаги в смъртта и Възкресението на Спасителя. Подобна вяра е изразена в историята за преломяването на хляба, отслужено от св. Павел в Троада по време на последното му мисионерско пътуване. (Деяния 20, 7-8, 11).
Свидетелството на Св. Павел
Още в началото на 50 г. на първия век св. Павел предава на общността в Коринт опита на своето обръщане и на първите си контакти с общностите в Антиохия и Йерусалим. В първото Послание до коринтяните (11: 17-34) апостолът приема за даденост, че общността ще се събере в Евхаристичното събрание, за да отслужи Господната вечеря. Това, което го интересува е, необходимостта да напомни на читателите си за естеството на Евхаристията и за начина, по който трябва да се вярва, служи и живее.
В Коринт отслужването на Евхаристията е предшествано от обща трапеза, която има за цел да изрази братско общение. Това съответства на историческия контекст, в който Исус отслужва Пасхата и е родено евхаристичното действие. По този начин евхаристичното събиране е свързано с братството и солидарността.
Но това събиране, вместо да изрази общение и солидарност с бедните, се превърна в повод за разделение и неравенство. Това казва, св Павел вече не е “ядене и пиене на Господната вечеря”, защото тя вече не показва истинското значение на вечерята на Исус с приятелите му. Ако братството не се зачита, не е възможно да разпознаем в това което отслужваме онова, което Исус ни призова да правим в Негова памет и дълбокото значение на Евхаристията се обезценява.
Ето защо св. Павел предлага отново това, което той самият е получил, а именно историята на Тайната вечеря. Ако Евхаристията е живият спомен за смъртта на Господа, приемането на хляба и чашата означава да влезеш в общение на живот с Неговото Тяло и Кръв и следователно да станеш едно тяло с Него. Невъзможно е да се схване реалността на дареното Тяло Христово и пролятата кръв Христова, по какъвто и да е начин, който не отговаря на изискванията на братското общение.
Йоан и „хлябът на живота”
Евангелист Йоан несъмнено е бил запознат с евхаристичната практика в апостолската църква и ако не дава отчет за установяването на Евхаристията, това е така, защото този разказ вече е бил известнеа на неговите общности и използван в литургията. Но има още по-дълбока причина: евангелистът помага да се разбере Евхаристията в по-широкия контекст на цялото преживяване на Исус, Който дойде сред нас, за да ни даде живот и Който се върна при Отца, за да ни привлече към Себе Си.
Животът на Исус се развива като голямо пасхално движение от Отца към света (Въплъщението) и от света към Отца (смърт и Възкресение). Именно в това движение се манифестира и се случва спасението на цялото човечество. Беседата за хляба на живота (Йоан 6) е част от това движение на спускане и изкачване. Евхаристията е живият хляб, слязъл от небето, който прави възможно издигането ни към Отца. Пред възраженията на евреите, катехизата на Исус постепенно се разгръща, докато изрично не посочва храната и напитката, които определя като Неговите плът и кръв, дадени за живота на света: “Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него.“ (Йоан 6: 55-56).
Думата плът извиква тясната връзка, която съществува между въплъщението, кръста и Евхаристията: в нея вярващият се храни с Божия Син, станал човек и умрял за нас, и живее с вяра в и чрез Него, Възкръсналия. По този начин Исус се представя на вярващите като дар, принесен в жертва (плът и кръв) и като дар за всеобщо изкупление.
От Господната вечеря до Евхаристията на Църквата.
Останали са сравнително малко разкази за това как се е развила Евхаристията през патристичния период. Игнатий Антиохийски († 115) се позовава на нея няколко пъти, но не споменава нищо относно ритуалното и отслужване. Първият документ, който изрично се позовава на Евхаристията, вероятно е Дидахе, който съдържа три молитви от евхаристичен произход и кратко повествование за евхаристичната трапеза в Господния ден. Около 112 г. датира свидетелството на Плиний Млади, управител на Витиния и Понт, който в писмо до император Траян съобщава, че християните се събират “в определен ден преди зазоряване, за да пеят в редуващи се хорове химн на Христос” и че е „техен обичай да се оттеглят и да се събират отново, за да приемат храна, но в това няма нищо особено и е доста безобидно“.
Идентичността на евхаристичното действие е по-ясно изразена около 160 г. в първата Апология на Юстиниан, в която общността на Кръстените е описана като празнично събрание, в което всеки е посрещнат с целувка на мир, представени са даровете на хляба и винто, отправя се дълга молитва за възхвала и молба към Отца в името на неговия Син Исус Христос, на която всички отговарят “Амин, Амин”. Следва причастяването с осветените дарове, част от които е запазена, за да бъде донесена на отсъстващите. След това Юстиниан предлага задълбочен синтез на евхаристичното учение и описание на Евхаристичното действие, отслужвано в “Деня на слънцето”. Формирането на единна Евхаристична литургия може да се намери вече в църковния ред на Иполит, датиращ от началото на III век, с молитва, която отбелязва спасителното дело на Бог в Христос в Евхаристичната памет на общността.
В годините на късната античност и високото средновековие отслужването и участието в Евхаристията се възприемат като съставни елементи на всяка християнска общност. Така в историята на Църквата можем да се възхищаваме изпълнени с благодарност на: “подреденото развитие на ритуалните форми в които отбелязваме събитието на нашето спасение. От разнообразните форми на ранните векове, все още блестящи в обредите на древните църкви на Изток, до разпространението на римския обред; от ясните указания на Тридентския събор и литургийника на св. Пий V до литургичното обновление, пожелано от Втория Ватикански събор: във всяка епоха от историята на Църквата Евхаристичното служение, като източник и връх на нейния живот и мисия, блести в литургичния обред в цялото му богатство и разнообразие”.
Средновековен синтез
Вторият Ватикански събор ни напомня, като се позовава на учението на „Ангелския доктор”, че „Другите тайнства, както и всяко служение на Църквата и всяко дело на апостолството, са свързани с Евхаристията и са насочени към нея. Преблагословената Евхаристия съдържа цялото духовно богатство на Църквата, тоест самият Христос, нашата Пасха и жив хляб”.
Самият Тома Аквински в своята „Сума“ предложи онзи синтез на средновековната евхаристична доктрина, който се превърна в матрицата на голяма част от последвалото евхаристично учение. Св. Тома подчерта две конкретни точки. На първо място, Евхаристията е най-важното Тайнство, тъй като Христос по същество присъства в него, докато в другите Тайнства Христос идва в наша помощ само чрез своята благодат и сила.
Така останалите тайнства са насочени към Евхаристията, която е крайната цел на на живота в таинствата. Тайнството на Свещенството има за цел да я представи; Кръщението и отчасти Миропомазанието са насочени към получаването и; Покаянието и Елеосвещението на болните опрощават греховете, за да бъдем достойни да приемем тялото на Христос. А в брака, знак на общението на Христос с Неговата Църква, отслужването на Евхаристията затвърждава общението на съпрузите един с друг и с Христос
В отслужването на Евхаристията спасителната жертва на Христос става налична, Неговата Пасха на смъртта и Възкресението. По тази причина светата Литургия е подходящата рамка за отслужванто на другите Тайнства, които по своето естество ни насочват към Евхаристията.
Протестантската реформация и Трентският събор-
”О, свещен банкет, на който Христос е нашата храна, споменът за Неговата Пасха е увековечен, душата ни е изпълнена с благодат и залогът за бъдеща слава ни е даден”. В Антифона за първата вечерня на празника Тяло и Кръв Господни Литургията на Църквата прави осезаемо непрестанното възхищение от чудото на Евхаристията и обобщава католическата вяра за същността на това Тайнство. Евхаристията не само съдържа благодат, подобно на останалите Тайнства, но и Самият Автор на благодатта, Христос и Неговото спасително дело, жертвата на спасението и поради тази причина тя е най-големият дар. Трентският събор не си поставя за цел да разработи цялостен и всеобхватен трактат за Евхаристията, а просто да отговори на проблемите, породени от реформацията, и да запази целостта на Тайнството.
Относно реалното присъствие на Христос в Евхаристията, Съборът учи, че „в почитаното Тайнство на Светата Евхаристия, след освещаването на хляба и виното нашият Господ Исус Христос, истински Бог и човек, присъства истински, реално и по същество под видовете на тези вещества”. Това постоянно реално присъствие става посредством пресъществяването (транссубстанциацияta: “С освещаването на хляба и виното цялата същност на хляба се претворява в същността на тялото на Христа, нашия Господ, а цялата същност на виното – в същността на Неговата кръв. Това претворяване светата Католическа църква правилно е нарекла [с термина] пресъществяване”.
Като алтернатива на трентската терминология на транссубстанциация в последно време са предложени термините трансигинификация и трансфинализация (transignificazione и transfinalizzazione). Други термини по-съобразени със съвременната ни култура, които да опишат тази промяна, която е едновременно реална и тайнствена, също могат да бъдат предложени. Във всеки случай нито един от тези термини не може да избегне границите и лингвистичните и философски условности на термина транссубстанциация (пресъществяване).
По отношение на жертвения характер на Светата Литургия, Трентският събор учи, че: “Господ Исус през нощта, когато бе предаден (1Кор 11,23), за да може да остави на Своята възлюбен невеста Църквата видима жертва (както изисква природата на човека), чрез която онази кървава жертва, която веднъж бе изавършена на Кръста, да може да бъде представлявана и възпоменанието за нея да остане до края на света (1 Кор. 11:23 и сл.) а спасителната и благодат да се предва за опрощаването на ежедневните ни грехове, Той предложи тялото и кръвта Си на Бог Отец под вида на хляба и виното“.
Следователно св. Литургия не е нова жертва, сякаш уникалната и съвършена жертва на Христос не е била ефективна или достатъчна (срв. Евр. 10,12), а е по-скоро „повторно представяне“: тя ни кара да влезем във вечното настояще на Христовата жертва. Това, което се повтаря, е тайнственият акт и възможността за нашето приношение.
Сред тези теми, които пресъздават по същество средновековното богословие, едно изключение е темата за Евхаристията като знак за единство, което е характерно за великата патристична традиция, която, Съборът обаче споменава само от морална гледна точка: “И накрая този свети Синод с бащинска обич увещава, насърчава, настоява и моли, всички, християни, веднъж завинаги да се обединят и да се съгласят в този„ знак на единство“, в тази„ връзка на милосърдието “, в този символ на хармонията”.
(Превод: Бистра Пищийска)
