Където е Кръста, там е Бог

Отец Ивелин Генов, помощник-енорийски свещеник на енория "Пресвето Сърце Исусово" в гр. Раковски ни придружава със своето размишление в това трудно и изпълнено с несигурност време. 

******************

Както злото, така и вирусът няма същност. Крие се, за да съществува в същностните неща (клетки, доброто), но унищожаващо ги. Там, където има липса на дължимото благо, се поражда злото като отрова. Вирус означава отрова.

Живеем време, в което заразата блика отвсякъде, за да зарази с отровните си пипала всичко навред. И това съвпада с времето на нашето изцеление и спасение. С благоприятното време на пост и молитва. Видяно с плътски очи, това може да ни се стори и противоречиво.

Нима Бог може да изкушава? Би си противоречал, ако е да! Това не е нашият Бог. Той по-скоро допуска и днес хилядите многострадални Йов да се завърнат към смисъла и да се провикнат към Бог, защо? Бог не е в отговорите. Той е скрит във въпросите. Имаме право да се провикваме към Бог, защо! Точно във време на пост, когато сме призовани още по-усърдно да сме до ближните, ние сме принудени да се изолираме и отдалечаваме. Защо? Само с духовните сетива, с които сме призовани да гледаме всички ние, обаче можем да съзрем, че зад отровения, обезобразен лик на Христа се крие: „Най-красивият измежду синовете човешки”. Да, Бог е единственият, който може да използва дори нашето зло за да извлече от него нещо неочаквано и прекрасно. Всичко това звучи обнадеждаващо, докато сме здрави и пишем нашето богословие върху уютните си бюра. Когато обаче страданието докосне „тази моя скапваща се кожа”, словата губят своята тежест, блудкави са. Единственото смислено слово е безмълвието на велики петък. Гробна тишина, поне за миг! Упование! Дори съмнение! Защо? Господи, защо? Дере се с всички сили заглъхналото ни същество. От къде иде правото ни да се провикнем? Христос, многострадалният слуга, на кръста се провикна веднъж завинаги към Бог Отец заради всички нас. Тези от миналото, настояшето и бъдещето. Христос в Йов и Йов в Христос, има право да пита „защо си ме оставил” и да настоява, че е праведен пред Бога. Праведният слуга Христос, се провиква на кръста и неговото ехо се слива и днес с вика на всички докоснати от бича на болестта по целия свят. „Отче, защо, защо си ме оставил?” Тишина. Бог Отец мълчи! Безмълвен е, защото е мъртъв както казва Ницше ли? Ние ли го убихме? Бог умря за да се роди свръхчовекът ли? Свръхчовекът, обаче заедно с убииството на Бог умъртвява и човека. Свръхчовекът е като вируса, имащ нужда да смучи от същността, за да я раздроби и обезобрази, но уви не е думата му последна! Днес пред нас се разкрива драматичната картина на агонизиращия свръхчовек, пишещ новата си философия озаглавена: „Човек е мъртъв, ние го убихме.” Умъртвихме го, за да живурка онова, което той произведе, маниполирайки всичко със самолюбиво самоуверие. Маниполирайки реалността, която насилена ражда вируси, отрова, болка – смърт. Бог и човек мъртви ли са? Към кого да се провикна в агонията си „защо“? Мъртвите не чуват. Бог е жив, т.е. той Е Живот.

В разказа на Йов, Животвореца не удобрява доводите на приятелите на Йов, които в тежки моменти като нас християните се опитват да оправдаят Бог (теодиция), пред света за сметка на ближния – личността. Бог няма, като че ли нужда от нашите оправдания. „Заради поведението ви, Бог ви наказва“- казваме ние. При тези лекомислени доводи, желаещи да изваят Бог по наш образ и подобие, Бог мълчи, но неговото мълчание е прекъснато именно от укора, който отправя към Йововите приятели, които търсят причина за страданието на Йов в неговото морално поведение от миналото. Бог защитава Йов! Нашите доводи пред тайната на страданието са суета. Тайната остава! Тайната обаче парадоксално ни откровява и част от действителността. Тя не е тотална забуленост. Бог все пак говори чрез нашите легитимни въпроси. Говори в мълчанието на нашия въпрос. Отговорът му на нашето защо!? впелтено с това на Христос намираме в единствената смислена празнота в този живот. Именно в празния гроб на Христос. Нашите гробни празноти и екзистенциални страхове ни прояждат, но празният гроб на Възкръсналият ни изпълва отново със смисъл. Христос е преминал и през страданието, което е аналог на смърт, за да изпепели смъртта.

Да не се самозалъгваме, болката и страданието ги има! Ние не сме епикорейци. Христови сме. Христос не ни обеща да ги отнеме изцяло. Затова страданието е тайна, но може да се превърне в душеспасителна тайна, тогава когато възприемем, че преминаването през страданието и смъртта е неизбежно, но че тяхната дума не е последна, защото Христос победи! Отново сигурно рзсъждението ми не звучи убиедително. Клише ли е? Страхът ни преследва. Бог „фобия” владее! Не искаме да слушаме празни слова! Та нали сме вдъхновени от нихилизма на свръхчовека, който уби Бог и желае да убие и човека! Той е безстрашен...или не!

Помислете обаче, че самият Божи Син от луда любов към нас се натовари с цялата болка и срам на човечеството. Единородният ги понесе! Всичките болки, ужасните! И забележете. Възкръсналият в слава носи белезите от нашите рани и болка върху прославенто си тяло, за да покаже и занесе на Бог Отец при Възнесението си нашата, моята горест и тъга. Христос занесе раните ни и от коронавируса, там от дясно на Отца. Състраданание до полуда. Велика добродетел!

Следното сравнение може да ни помогне. Ние страдаме, но знаем, че страданието може и да не е отчайващо, защото е доказано, че в човек може да съжителстват повече сантименти и дори да си влияят взаимно. Знаем също, че майката, когато ражда, изпитва неистови болки, но радостта от новия живот задейства в нея някакви механизми, които я карат да забрави част от ужасяващата болка, победена от радостта. Така е с живота във възкресението. Той се състои в това да забравим част от ужаса, за да не ни попречи той да изживеем радостта от живота. Болка и радост в едно. Затъпена болка от радостта. Поносима! Да. Няма как утопично да кажем на близките на загиналите от коронавирус: „Вижте, болката и страданието са напълно заличени.” Не е така. Боли ни. Но, знайте, фактът че това мое страдание беше възприето от Сина Божи, който споделя с мен победата си и през страданието ме изпълва с надежда и упование, ме тласка да вървя напред, дори и с моето, раздиращо ме и болезнено защо! Бог чу ясно нашия вопъл и вик в Христос. Обаче, ако все пак пожелаем да гледаме само с плътските си очи какво се случава? Нашите защо, придобиват лукав оттенък. Тогава в нас взема надмощие нихилизмът. Празнота от смисъл. Точно това, което днес намираме и в душите си. Загубили релацията с веритикала ние сме свидетели на следното: „Докторе, долу има един коронавирус за линейката.” От кога личността е заменена с вирус? Или следният разговор между съседки: „Какво пазаруваш? Запасявам се за коронавируса.” На себе си ли сме? Когато човек е обсебен от нещо, той е изцяло погълнат от това дадено нещо. Не случайно народът казва, например при зъбобол: „Не съм на себе си”. Целта на дявола е да не сме на себе си! Да сме отклонени от себе си. Да сме на болката, на вируса, на смъртта. В тези дни единственият екстаз, (излизане от себе си), който ни е позволен, е този да сме близо, доколкото ни го позволява здравият разум, до страдащия и нуждаещия се. Парадоксално тази близост може да се реализира чрез физическа отдалеченост и изолираност, ако така е нужно. Това е постното време. Излизане в пустинята ни. Иначе плътските ни очи виждат (идея) реалността парциално и изкривено. Виждаме също в тези дни и другата страна на монетата. Толкова алтруизъм и любов. Лекари, доброволци, духовници, политици и тнт. Прекрасни и разнообразни инициативи на състрадателност и съпричастност. Запалени светлини. Общи моменти на ръкопляскане и песни от балконите в знак на единение с жертвите на злоядната отрова и кураж за борешите се... постоянни молебени, защото в угнетение и трудност чедото търси родителя си, за който спонтанно във време на благоденствие не се сеща много често.

Свобода на волята, нали? Не абсолютна. Само Бог е безусловен, но достатъчен, за да изберем между живота и смъртта разбирани християнски.

В този момент в мен нахлува една фраза на папа Йоан Павел II в интервюто си с Виторио Месори. Там разсъждавайки върху страданието и злото в оптиката на свободния избор папата заявява: „Бог сътвори човека разумен и свободен и поради това сам се постави пред съда на човека.” ЗАЩО? Крещим и ние към Бог. Отговорът намираме в победата на кръста: Защото съм любов и те създадох свободен! Обнадеждаващото в това силно време, което живеем в и с Църквата, е че Бог е любов, да.

Папа Франциск наскоро ни изясни нещо много важно, казвайки следното в този смисъл. Давайки свободата на избора на човек, Бог направи огромен риск. Но само така опцията на любовта може да бъде избрана. Ако човек нямаше този дар, нямаше да може да избира любовта. т.е. нямаше да има човешко достойнство.

Нека изберем любовта. Точно днес и точно сега. Тогава страданието намира смисъл, защото любовта в лицето на най-красивия измежду синовете човешки, победи! Нея едничка ще отнесем със себе си!

Ubi crux, ibi Deus!

Поверявам всички ви на Дева Мария, майката на добрия съвет. Чиято чудотворна икона имаме в нашата Енория!